— Не съм сигурен, че те разбирам напълно — каза Дънкан.
— Разбрах със сигурност, че не си зла — отбеляза Конрад — още щом те зърнах. В очите ти нямаше злина. Не повече, отколкото в един таласъм или гном.
— Има такива, които считат, че таласъмите и гномите са покварени от злото — заяви важно Ендрю.
— Не е вярно — възрази Конрад. — Те принадлежат към Малкия народ, различават се от нас, понеже владеят някои малки магии, докато ние не знаем нищо за магията.
— Спокойно мога да преживея и без техните малки магии — рече Ендрю. — Дотягат ми почти до смърт с тези техни магии.
— Казваш, че онези от Ордата — обърна Дънкан към Мег — са наоколо, край лагера, дори и сега? И че е възможно кучето да не може да ги усети?
— Не мога да кажа нищо за кучето — отвърна Мег. — Възможно е да ги е усетило и само да е леко озадачено. Недостатъчно за да им обърне внимание, тъй като не ги познава. Но старата Мег ги усеща, много слабо, и знам какво са те.
— Сигурна ли си?
— Напълно — рече тя.
— В такъв случай — обяви Дънкан — не можем да разчитаме само на Дребосъка да ни пази от тях, както бихме направили при други обстоятелства. Ще трябва да поставим стража през нощта. Аз ще поема първи поста, а Конрад — втори.
— Забравихте ме — намеси се Ендрю, леко разгневен. — Претендирам за правото си да стоя моят дял от стражата. В края на краищата съм войник на Бога. Аз споделям опасностите с вас.
— По-добре си почини — каза Дънкан. — Чака ни тежък ден.
— Не по-тежък отколкото за вас и Конрад.
— Все пак си почини — настоя Дънкан. — Не можем да се бавим заради тебе. Освен това умът ти трябва да бъде бистър и точен за да ни показваш пътя ако се наложи.
— Вярно е — съгласи се Ендрю, — че знам пътя, понеже съм го изминавал много пъти, когато бях по-млад. Но той не представлява проблем. И глупак би го следвал.
— Въпреки това настоявам да си отдъхнеш.
Ендрю не каза ни дума повече, и седна край огъня, като си мърмореше нещо.
Последен заспа Ендрю. Конрад се просна и като се зави с одеялото, почти веднага захърка. Мег, навита на кълбо край седлото и вързопите, заспа като бебе, от време на време издавайки плачливи звуци. Малко по-настрани легна да спи Даниел; Красавица заспа права, с отпусната глава, като носът и почти допираше земята. Дребосъкът дремеше край огъня, като от време на време ставаше, за да обиколи със стегната крачка край лагера, издавайки гърлено ръмжене, но без да дава признаци, че е необходима незабавната му намеса.
Дънкан, седнал край огъня, близо до Дребосъка, не срещна никакви проблеми с бодърстването. Беше нервен и напрегнат, и когато се опита да се пребори с напрегнатостта, тя отказа да си отиде. Не беше за чудене, след всичките приказки на Мег за Злото, което било наблизо. Но ако наблизо имаше Зло той не можеше да го открие. Ако го имаше, не шумолеше в храстите, не издаваше какъвто и да е звук. Ослушваше се съсредоточено за шум от стъпки или от лапи, или от копита, но нямаше нищо.
Земята задряма в течната лунна светлина. Не полъхваше вятър и листата стояха тихи, бездейни. Единственият звук беше тихото клокочене на водата, която течеше в тясната ивица камъчета между два вира. Веднъж-дваж дочу бухане на бухал в далечината.
Притисна с пръсти торбичката, висяща на колана му и чу слабото шумолене на пергамента. Заради това, помисли си той, заради тези няколко крехки листа, той и другите (които, с изключение на Конрад, не знаеха истината) пътуваха дълбоко в Опустошените земи, където само Бог знаеше какво може да ги очаква. Крехко, но също така и вълшебно нещо? Вълшебно, защото ако се окажеше, че е истинско, тогава Църквата щеше да набере сили, и повече ще намерят вяра, и светът, след известно време, щеше да стане по-добро място. Ордата на Злото имаше нейните големи магии, Малкият народ — своите малко магии, но тези пергаментови листа, в крайна сметка, можеха да се окажат най-голямата магия от всичките. Без да произнася наистина думите, той сведе глава и започна да се моли наистина да се окажа така.
Докато се молеше, се чу някакъв звук и в първия момент не беше сигурен какво точно е това. Звукът беше толкова далечен, толкова приглушен, че отначало не беше сигурен, че го чува, но слушайки съсредоточено, той стана по-различим и накрая успя да го разпознае. Далечният тропот на копита, безспорният звук на конски копита, а сетне и друг звук — отдалечения лай на кучета.
Въпреки че не стана по-силен, звукът беше отчетлив и ясен. Не можеше да има никакво съмнение — дивият тропот на препускащ кон и лаят на хрътки, а от време на време, макар да не беше сигурен в това, подвикването на мъж или мъже.