Странното беше, че като че ли звукът идваше от небето. Вдигна поглед към обсипаното със звезди, обляно с лунна светлина небе, но там нямаше нищо. И все пак изглеждаше, че звукът идва оттам.
Това продължи само няколко минути, след което звукът затихна и тишината на нощта се спусна отново.
Дънкан, който беше станал, за да огледа небето, седна отново. До него Дребосъкът ръмжеше тихо, с вдигната нагоре муцуна. Дънкан го потупа по главата.
— И ти го чу, нали?
Кучето спря да ръмжи и се успокои.
По-късно Дънкан стана и се разходи до потока, за да налее чаша вода за пиене. Докато беше коленичил край потока, една риба подскочи във вира над него, нарушавайки тишината. Пъстърва, помисли си той. Ако сутринта има време, можеха да опитат да хванат няколко за закуска. Ако имат време — това беше проблемът. Защото нямаше време за губене. Колкото по-бързо се отправеха на път, толкова по-добре, защото по-скоро щяха да преминат Опустошените земи
Когато луната се спусна забележимо на запад, той събуди Конрад, който веднага застана прав, бдителен, без следа от сънливост.
— Всичко наред ли е, милорд?
— Всичко е наред — отвърна Дънкан. — Нямаше нищо обезпокоително.
Не спомена нищо за конския тропот и кучешкия лай из небето. Докато оформяше наум думите си, за да ги каже на Конрад, те му прозвучаха твърде глупаво и си замълча.
— Събуди ме по-рано — рече той. — Ще опитам да наловя малко пъстърва за закуска.
Дънкан нави наметалото си за да го използва вместо възглавница. Като легна на коравата земя, той придърпа нагоре одеялото. Легнал по гръб, съзерцаваше небето. Пръстите му притиснаха меката еленова кожа на торбичката и се чу слабото шумолене на ръкописа. Стисна здраво очи, опитвайки се да заспи по този начин, но зад клепачите му се нижеха картини, въпреки волята му и без да ги разбира. След това дойде осъзнаването на това, което въображението му показваше с цялата си активност. Нетърпеливо опита да освободи съзнанието си, но без успех. Колкото и да опитваше да се отърси, измислиците на въображението му упорито оставаха. Обърна се настрани и погледна към лагерния огън, към Дребосъка, легнал отстрани, и Конрад, мержелеещ се зад него.
Затвори отново очи, като реши, че този път ще заспи. Виденията му се съсредоточиха върху един дребен плах човек, който се суетеше за да чуе всичко, което можеше да бъде чуто или видяно сред малката група хора, присъединили се към един слаб, свят човек. Всички тези хора, както и светият човек, бяха млади, макар и твърде мрачни, целенасочени, със странна светлина в очите си. Те бяха безспорно от народа, понеже бяха облечени в дрипави дрехи и докато някои носеха сандали, други нямаха нищо на краката си. Понякога групата беше сама, друг път тълпи от хора се събираха за да видят светия човек, напрягайки слуха си за да чуят това, което той казваше.
И винаги плахия човек обикаляше по края на тълпата или пък се прокрадваше зад малката група, когато бяха сами, слушащ толкова внимателно, че изглеждаше, че ушите му се изкривяват напред за да чуят всяка дума, а светлите му, ясни, почти невестулчи, очи се свиваха от светлината на пустинята, но наблюдаваха неотклонно, без да пропуснат нито едно направено движение.
А по-късно, свит край някоя скала или прегърбен край малък огън в потайна доба, той пишеше всичко, което е чул или видял. Пишеше сбито за да не свърши пергамента, като използваше всяко бяло петно за да изпише с думи, като бръчкаше лицето си и кривеше малката си уста в усилието да намери точните думи, изказвайки с тях всичко, на което е бил свидетел.
Дънкан опита безуспешно да види изцяло потайния човек, да го погледне в лицето, за да може да прецени какъв тип човек е той. Но никога не беше в състояние да го направи. Лицето беше в сянка или, точно в този момент, извърнато настрани, но най-накрая помисли, че го е видял. Той беше нисък човек, с унил израз. Краката му бяха боси, със следи от удари от скалите и камъните на пустинята. Облечен беше в прашни дрипи, толкова изпокъсани, че постоянно ги придърпваше в усилие да прикрие мършавата си голота. Дългата му коса беше несресана, а брадата му неподредена. Не беше такъв човек, върху който случаен наблюдател би хвърлил втори поглед. Той беше нищожество. Губеше се в тълпата. Той беше неразличим и маловажен човек между много други хора, човек толкова неотличим, че не привличаше внимание. Нямаше нищо, което да го накара да изпъкне между другите хора; той беше просто погълнат и абсорбиран от тях.
Дънкан тръгна след него, следвайки постоянно и упорито прокрадването му, като се опитваше да го заобиколи за да застане срещу него и по този начин да види лицето му. Но не успяваше. Като че ли плахият човек го усещаше и нарочно стоеше надалече от него или се извръщаше встрани при доближаването му.