А след това някой го разтърси и му изсъска да мълчи. Отвори с труд очи и седна. Срещу него се беше привел Конрад. Полусвитата му ръка беше вдигната на нивото на лицето на Дънкан, а недвусмислено изпънатия му пръст сочеше отвъд загасващия лагерен огън, към пръстена от тъмнина обхващащ кръга на светлината на огъня. Там, на границата между тъмнината и светлината, застинал в стойка, беше застанал Дребосъкът, изпънат напред, като че ли някой го държеше на каишка, с оголени зъби, а от гърлото му се чуваше дълбоко ръмжене.
От тъмнината проблясваха две големи кълба от зелен огън, а под тях — жабешка уста, оградена с блестящи зъби и над всичко това — зъбите и огнените кълба — впечатлението от глава или лице, толкова жестоко на вид, с толкова смразяващи очертания, че умът отказваше да го побере, отхвърляше съществуването на подобно нещо. Устата беше жабешка, но не и лицето. Цялото беше ръбато, а над него се издигаше подобие на гребен. И в момента, в който Дънкан го зърна, в ъгъла на устата имаше слюнки, лигав глад, който се стремеше към огъня, но беше възпрян от нещо — може би от ръмжащия Дребосък, може би от нещо друго.
Видя го само за момент, а след това то се разтвори мрака. Огнените кълба и острите, блестящи зъби се скриха. За миг се задържаха очертанията на лицето, или по-скоро намек за тях, след което те също изчезнаха.
Дребосъкът направи крачка напред, а ръмженето се надигна в гърлото му.
— Не, Дребосък! — възпря го меко Конрад. — Не.
Дънкан стана на крака.
— Наоколо са от около час — обясни Конрад. — Дебнеха в тъмнината. Но това е първият, когото видяхме.
— Защо не ме събуди по-рано?
— Нямаше нужда, милорд. Дребосъкът и аз пазехме. Те само ни наблюдаваха.
— Много ли бяха? Имаше ли други освен този?
— Повече от един, мисля, но не много.
Дънкан сложи дърва в огъня. Дребосъкът обикаляше край лагера.
— Ела. Успокой се — рече му Конрад. — Няма да дойдат повече тази нощ.
— Откъде знаеш, че няма да има други тази нощ? — попита Дънкан.
— Само ни наблюдаваха. Но сега са решили, че няма да ни закачат тази нощ. Може би по-късно.
— Откъде знаеш това?
— Не знам. Само предполагам. Вътрешно усещане.
— Намислили са нещо за нас — предположи Дънкан.
— Може би — съгласи се Конрад.
— Конрад, искаш ли да се върнеш?
— Точно когато става интересно ли? — изхили се злобно Конрад.
— Това имам предвид — рече Дънкан. — Тук е опасно. Не искам да водя всички ни към смъртта.
— А вие, милорд?
— Аз, разбира се, ще продължа. Може би сам ще успея да се справя. Но не настоявам останалите да …
— Старият лорд каза да ви пазя. Ако се върна сам ще ме одере жив.
— Да, знам — отбеляза Дънкан. — Така беше още когато бяхме момчета.
— Отшелникът — предположи Конрад. — Може би отшелникът би се върнал. Оплаква се откакто сме тръгнали.
— Отшелникът — поясни Дънкан — е самопровъзгласил се войник на Бога. Нуждае се от това за да възстанови самочувствието си. Той смята, че се е провалил като отшелник. Макар и изплашен, той все пак няма да тръгне обратно докато не го направят и другите.
— Тогава продължаваме — заяви Конрад. — Трима другари по оръжие. А какво ще правим с вещицата?
— Може да избира. Няма какво да губи, независимо кой път ще избере. Тя не притежаваше нищо когато я открихме.
И така, без значение какво им беше казал Духът, помисли си Дънкан, не само плешивите ги наблюдаваха и следяха. Мег беше права. Другите също бяха наоколо, може би са били там през цялата нощ, и са ги наблюдавали от тъмнината. Дори когато е седял край огъня, по време на неговата смяна, те са били там без да го знае. И още повече, без Дребосъкът да го знае. Само вещицата беше го разбрала. И поради странността си, не беше се обезпокоила много. Въпреки, че знаеше, че те са там, беше се свила край седлото и вързопите и беше заспала като бебе, издавайки тези плачливи звуци, които и придаваха още повече бебешки вид.
Може би по някакъв начин усещаше, че са в безопасност, че няма да бъдат атакувани. Откъде би могла да знае, учуди се той, и защо тези, другите, не ги нападнаха? Както се бяха скупчили край лагерния огън, една бърза атака щеше да е достатъчна — нямаше да има начин, по който такава малка група да им се противопостави.
И как биха могли да ги отблъскват през следващите дни? Със сигурност щеше да настъпи време, когато Опустошители ще тръгнат за да ги избият. Ще бъдат бдителни, разбира се, но бдителността не беше целия отговор. Ако достатъчно от Опустошителите желаят да срещнат смъртта, те ще си свършат работата.