Все пак, каза си той, няма да се върна обратно. Той носеше със себе си сигурен талисман, който можеше да задържи светлините запалени и да отблъсне древния мрак. А ако той не се върне, няма да се върне нито Конрад, нито отшелника.
Зората беше близо. Тъмнината се оцеждаше от дърветата и човек можеше да види пътя между дърветата. Ято патици прелетя над лагера, като крякаха докато летяха, и се насочиха, може би, към любимото си място за хранене.
— Конрад — попита Дънкан, — виждаш ли нещо странно?
— Странно ли?
— Да, начина, по-който изглежда това място. Струва ми се, че цялото е погрешно. Не изглежда така, както изглеждаше когато направихме лагера.
— Това е от светлината — предположи Конрад. — Нещата изглеждат различни по зазоряване.
Но не беше само светлината на зората, рече си Дънкан. Опита се да разбера какво точно е погрешно, но не успя. Нямаше нищо определено, което да може да се посочи. И все пак беше различно. Дърветата бяха погрешни. Потокът беше погрешен. Усещането на нещата беше погрешно. Като че ли някой беше взел местността в ръце и я беше усукал леко, без твърде много да я променя, но достатъчно за да бъде забелязано, достатъчно за да даде на наблюдателя чувството, че е изкривена.
Ендрю се надигна, подпирайки се на лакти.
— Какво е станало? — попита той.
— Нищо не е станало — изръмжа Конрад.
— Но нещо не е наред. Знам го. Усеща се във въздуха.
— Имахме посетител през през нощта — поясни Дънкан. — Надзърташе от храстите.
— Бяха повече от един — допълни Конрад, — но само един се показа.
Ендрю бързо стана на крака и грабна тоягата си.
— В такъв случай вещицата беше права — рече той.
— Разбира се, че беше — обади се Мег от мястото, където се беше сгушила между седлото и вързопите. — Старата Мег е винаги права. Казах ви, че дебнат наоколо. Казах ви, че ни наблюдават.
Даниел скочи на крака и направа няколко крачки към огъня, след което спря. Изпръхтя гневно през ноздрите си и тропна с крак по земята.
— Даниел също разбра — каза Конрад.
— Всички знаем — намеси се Ендрю. — Какво ще правим?
— Ще продължим нататък — отвърна Конрад — Ако, разбира се, искаш.
— Какво те кара да мислиш, че няма да искам?
— Мислех си, че ще искаш — рече Конрад.
Мег отметна одеялото си, изправи се на крака и намести дрипите си в някакво подобие на форма около себе си.
— Отишли са си — заяви тя. — Не мога да ги почувствам повече. Но са ни омагьосали. Намираме се в клопка. Определено мирише на това.
— Не виждам никаква клопка — каза Конрад.
— Не ние сме омагьосани — обади се Ендрю. — Омагьосано е мястото.
— Как го разбра? — попита Дънкан.
— Поради странността му. Погледнете там, точно над потока. Виждате ли дъгата, която трепти във въздуха?
Дънкан погледна. Не може да види никаква дъга да трепти във въздуха.
— Малкият народ понякога се опитват да го направят — поясни Ендрю, — но го правят много лошо. Както правят повечето неща. Те са несръчни.
— А Опустошителите не са ли?
— Не и Опустошителите — намеси се Мег. — Те притежават необходимата сила. Това им е работата.
Лудост е, помисли си Дънкан, спокойно да си стоим тук и да твърдим, че мястото е омагьосано. И все пак може би имаше магия. Той беше забелязал странния начин, по който местността беше усукана, леко не на фокус. Не видя дъгата на Ендрю, но забеляза, че мястото е изкривено. Поглеждайки го отново, той видя, че все още е така.
— Може би трябва да тръгваме — каза Дънкан. — Закуската може да почака. Ако потеглим незабавно ще може да се измъкнем от това странно място, което наричате омагьосано. Сигурно не се разпростира върху голяма площ.
— Нататък ще стане по-лошо — рече Ендрю. — Сигурен съм, че върху нас тегне още по-силна магия. Ако се върнем, скоро ще можем да бъдем извън нея.
— Точно това очакват от нас — заяви Конрад. — Иначе защо ще правят магии? А освен това ние няма да се върнем. Милорд реши, че ще продължим.
Взе седлото и го сложи на гърба на Даниел.
— Ела насам — подвикна към Красавица. — Време е да те натоварим.
Красавица размърда уши и изприпка към него, така че да може да сложи пакетите върху гърба и.
— Не сте длъжни да го правите — обади се Дънкан. — Конрад и аз решихме да продължим. Но другите не са задължени.
— Чухте ме — заяви Ендрю, — че казах, че ще дойда.
Дънкан кимна.
— Да, чух те. Бях сигурен, че ще дойдеш с нас.
— А също и аз — заяви Мег. — Честно казано, в тази пустиня няма много за едно старо момиче като мене. А освен това съм виждала и по-лоши магии.
— Не знаем какво може да лежи пред нас — предупреди я Дънкан.