— Поне при вас има храна — отвърна тя, — което значи много за една бедна, стара душа, която понякога е била принуждавана да си изкарва прехраната като яде корени и орехи, като прасе, което яде като се рови в гората за да намери вечерята си. А, освен това, имам компания, каквато не съм имала никога преди.
— Нямаме време за губене — рече мрачно Конрад.
Сграбчи Мег за кръста и я вдигна на седлото.
— Дръж се — подвикна и той.
Даниел се поизправи на задните си крака, за да поздрави ездача си.
— Дребосък, води — обади се отново Конрад.
Кучето изтърча напред по следата, веднага зад него Конрад. Красавицата зае мястото си, а до нея се потътри Ендрю, енергично потропвайки с тоягата си. Даниел и Дънкан тръгнаха последни.
Магията се задълбочаваше. Местността стана по-дива, отколкото беше преди. Чудовищни дъбове растяха в гъсти гори, храсталакът стана по-гъст и наоколо витаеше нереалност, която можеше да накара човек да се зачуди дали наистина дъбовете и храстите са там, дали камъните имат такъв дебел пласт от лишеи и са толкова стари, колкото изглеждат. Над всичко тегнеше жестокост. Дълбока тишина обхващаше земята, тишина на всеобщо и предвестно очакване, зловещо и гибелно.
Ако дъбовете бяха само чудовищни дъбове, ако храсталакът беше само гъст, ако камъните бяха само древни купчини лишеи, човек можеше да ги приеме, помисли си Дънкан. Но освен това тези обикновени неща бяха изкривени, бяха усукани и наклонени, като че ли не бяха постоянно поставени на земята, като че ли някой проектираше тяхна картина и все още не беше решил какъв вид картина точно иска. Това беше картина, която трептеше, също както отражението върху водна повърхност се колебае, при почти неусетното движение на водата, едно люлеене, едно разместване, едно загадъчно непостоянство. Тук-там, от време на време, можеха да бъдат зърнати части от цветовете на дъгата, която Ендрю беше споменал по-рано, но Дънкан не беше видял, когато я потърси. Но сега я виждаше — нещо подобно на блещукането, което се вижда когато светлината свети през дебело стъкло и лъчите и се разпръскват в милиони нюанси. Те се появяваха и изчезваха, не продължаваха дълго и никога нямаше цяла дъга, а само части от нея, натрошена дъга, като че ли някой беше взел една идеална дъга и я беше счупил в ръцете си, беше я натрошил, а след това разпръснал парчетата във вятъра.
Долината все още беше на мястото си, а също и хълмовете, които се издигаха край нея. Но слабата следа, която следваха изчезна и сега си пробиваха, както можеха, път през заплетена гора. Конрад задържаше Дребосъка близко пред себе си и не му позволяваше да отива напред както преди. Даниел беше нервен, тръскаше глава и от време на време пръхтеше.
— Всичко е наред, момче — успокои го Дънкан и Даниел отвърна с кратко цвилене.
Пред Дънкан Ендрю пристъпваше до Красавица, тропайки с необичайна сила с тоягата си. Красавица ситнеше до него, оставайки наблизо. По необясним начин тя беше харесала странния си придружител. Може би вярваше, засмя се мислено Дънкан, че се е сдобила със собствен човек, както Дребосъкът имаше Конрад, а Даниел — Дънкан.
В началото на колоната Конрад и Дребосъкът бяха спрели. Другите се присъединиха към тях.
— Има тресавище пред нас — обяви Конрад. — Препречва ни пътя. Възможно ли е да е блатото?
— Не е блатото — отвърна Ендрю. — Блатото не препречва пътя. То лежи от едната страна и представлява открита вода.
Тресавището можеше да се види през дърветата — мочурлива площ, която не беше открита, а изпълнена с дървета и друга изобилна растителност.
— Може би не е дълбоко — предположи Дънкан. — Може би ще успеем да си проправим път през него, ако се придържаме близо да хълма.
Той тръгна напред, Конрад закрачи до него, другите ги последваха.
Дънкан и Конрад спряха в края на водата.
— Струва ми се дълбоко — заяви Конрад. — Нататък се виждат дълбоки вирове. Със сигурност има кал. А освен това хълма, за който говореше. Няма никакъв хълм.
Това, което каза беше вярно. Линията на хълмовете, която следваха, пропадаше и отляво, както и отдясно, лежеше тресавището.
— Стойте тук — рече Дънкан.
Пристъпи във водата. С всяка стъпка водата ставаше все по-дълбока, а зад него се чуваше шляпането на кал и тиня. Пред него лежеше един от вировете, които беше посочил Конрад — черен като най-черното мастило, с вид на масло, на нещо по-тежко и по-коварно от вода.
Промени посоката си, за да го заобиколи и в този момент мастилената чернота на водата закипя, разплиска се яростно от нещо, което се мъчеше да се измъкне от нея. Змиеподобен гръб се изви и се измъкна от чернотата на вира. Дънкан сграбчи дръжката на меча си и го изтегли до половината. Гърбът се потопи и водата отново придоби масления си вид. Но в един друг вир, малко по-далече, повърхността експлодира в пяна и навън изхвръкна зловеща глава, прикрепена към змийско тяло, което се издигна над нивото на вира. Два рога увенчаваха люспестата глава, а бузите му имаха вид на бронирани плочи, които изтъняваха в човкоподобна муцуна. Създанието отвори уста, по-голяма от главата му. От челюстите стърчаха извити жестоки зъби.