— Да, знам — потвърди Ендрю. — Докато четях светите писанията, неколкократно срещнах подобна мисъл. Но това тук е нещо съвсем различно.
— Както каза — езическо светилище. Място на Друидите4, най-вероятно.
— Не Друидите — рече Ендрю. — Не светилище на хората, а сборно място на злото, където някога са се организирали карнавали.
— Но, в такъв случай, защо параклиса е построен тук? Струва ми се, че това е място, което църквата трябва да избягва, поне за известно време.
— Не знам — отговори Ендрю. — Не и със сигурност. В стари времена е имало някои духовници, които веднъж по неволя хванали злото за рогата е трябвало да го срещнат лице в лице …
— И какво се е случило?
— Не знам — отвърна Ендрю. — Легендите са неясни. Има най-различни истории, но може би нито една от тях не е вярна.
— Но параклиса е тук — обади се Конрад. — Позволено е било да остане.
Дънкан пристъпи напред, измина три малки крачки, които го отведоха до вратата на параклиса и през нея.
Мястото беше малко, подобно на къщичка за кукли. От всяка страна имаше по един прозорец, направен от леко оцветено стъкло, което блестеше на отслабващата светлина, и шест стола, по три от всяка страна на тясната пътека. А над олтара …
Дънкан зяпна от ужас. Усети горчивина да нахлува в устата му. Стомахът му се сви на топка при вида на разпятието, окачено зад олтара. То беше изрязано от голям дъбов дънер, цялото от едно парче дърво, кръстът и резбованият Исус, висящ на кръста.
Разпятието беше обърнато с главата надолу. Фигурата на Христос стоеше на главата Си, като че ли Той беше хванат по средата на салто. Върху Него беше намазана мръсотия, а върху дървото бяха изписани на латински неприлични фрази.
Все едно, прелетя през главата на Дънкан, че някой ме е ударил силно през устата. С усилие успя да задържи колената си да не се подгънат. И дори като реагираше на поругаването и светотатството, се учуди защо това се случва с него — кротък християнин, с неголямо благочестие и набожност. И все пак човек, който рискуваше главата си и главите на други за да служи на църквата.
Разпятието беше подигравка, силен удар на езическия смях, пародия на Вярата, освиркване, осмиване, гавра, но също и омраза, може би. Ако врагът не може да бъде победен, поне може да бъде подигран и осмян.
Конрад беше посочил, че независимо от езическата земя, на която е построен, на параклиса беше позволено да остане. И тези наблюдения неявно отговаряха, защо му е било позволено да стои. Това обърнато разпятие и насилието над него бяха причината. Преди години беше дошъл духовник, войнствен мъж, с намерението да натъпче християнството в езическите гърла и беше построил параклиса. А сега шегата се беше обърнала срещу него и параклиса стоеше като подигравка.
Чу ахкания зад себе си щом Конрад и Ендрю видяха разпятието и усети въздействието на ужаса.
Дънкан прошепна към тях:
— Подигравка. Жива подигравка. Но Нашият Бог може да понесе това. Той може да приеме една малка подигравка.
Параклиса беше чист и добре поддържан. Нямаше следи от опустошенията на времето. Беше метен наскоро. Беше поддържан в добро състояние.
Бавно заотстъпва през врата, Ендрю и Конрад заедно с него. На стъпалата отпред седеше сгушена Мег.
— Видя ли? — попита тя Дънкан. — Видя ли?
Поразен, той мълчаливо кимна.
— Не знаех — поде тя. — Не знаех, че отиваме на това място. Ако знаех, щях да ви кажа, да ви спра.
— Знаеше ли какво има тук?
— Бях чула за него. Това е всичко. Чух за него.
— И не го одобряваш?
— Да не го одобрявам ли? А защо да не го одобрявам? Не възразявам срещу него. И все пак не бих те оставила да го видиш. Ядох храната ти, яздих коня ти, голямото ти куче не откъсна месо от мене, не ме прониза с меча си, големият ми подаде ръка за да се изправя и ме качи на коня, дори оная кисела ябълка, отшелникът, ми даде сирене. Защо ще ви желая нещо лошо?
Дънкан се наведе и я потупа.
— Всичко е наред, бабо. Случайно попаднахме на него.
— Сега какво ще правим? — попита Ендрю.
— Ще прекараме нощта тук — отвърна Дънкан. — Изморени сме от пътуването през деня. Не сме в състояние да продължим. Нуждаем се от храна и почивка.
— Не съм в състояние да преглътна дори една хапка — обяви Ендрю. — Не и на такова място.
— Тогава какво да правим? — попита Дънкан. — Да хукнем през хълмовете, да се промъкваме през гората в тъмнината. Няма да изминем дори една миля.
Докато изричаше тези думи си мислеше, че ако не бяха Ендрю и Мег, двамата с Конрад можеха да продължат и да оставят това езическо място зад тях, да открият по-безопасно място за лагер. Или да продължат да вървят през цялата нощ, ако е необходимо, за да се отдалечат от параклиса на Исус на хълмовете. Но краката на Ендрю залитаха от наказанието, което бяха понесли, а Мег, въпреки че вероятно нямаше да възрази, беше на края на силите си. В пещерата на отшелника се безпокоеше за доброволците, които взимаше със себе си и сега имаше доказателство, че е бил прав да се безпокои.