— Ще събера дърва и ще запаля огън — обади се Конрад. — Вдясно има поток. Чух там да тече вода.
— Ще отида за вода — предложи Ендрю.
Дънкан го наблюдаваше, като знаеше колко смелост му трябва за да предложи да отиде сам в тъмнината.
Дънкан повика Даниел и Красавица, свали седлото на Даниел и разтовари вързопите от Красавица. Красавица се сгуши до Даниел и той изглеждаше много доволен от това, че тя е до него. Двамата също знаят, помисли си Дънкан, че има нещо лошо. Дребосъкът обикаляше наоколо неуморно с вдигната глава, за да хване и най-леката миризма на опасност.
Мег и Конрад приготвяха храната на огъня, който Конрад запали на малко разстояние от стъпалата, които водеха към параклиса. Светлината на пламъците се отразяваше от белотата на малката постройка.
На хълма от запад зави вълк и от север му отговори друг.
— Някои от тези, които видяхме през деня — отбеляза Конрад. — Все още са наоколо.
— Вълците бяха лоши тази година — вмъкна Ендрю.
С падането на нощта долината се изпълни с влажното, мокро чувство на страх, на опасност, която ходи на меки лапи и се движи към тях, Усещайки това, Дънкан се зачуди дали това чувство се дължи на видяното от него опозоряване на разпятието или щеше да присъства дори ако нямаше нито параклис, нито разпятие.
— Конрад и аз ще даваме двойна стража през нощта — каза Дънкан.
— Отново ме забравяте — обади се Ендрю, но с нещо в гласа му, което прозвуча на Дънкан като облекчение.
— Искаме да си починете — заяви Дънкан. — И двамата, така че утре да имаме повече време. Ще тръгнем веднага, щом можем да виждаме. Доста преди напълно да стане светло.
Застана край огъня, взирайки се в мрака. Откри, че е трудно да не вдигнеш тревога заради въображаема форма или шум. На два пъти реши, че вижда движение отвъд осветения от огъня кръг, но всеки път решаваше, че това е въображението му, изострено от страхът, който се мъчеше да скрие, но не можеше, макар да отричаше пред себе си.
От време на време се чуваше вълчи вой, не само от запад и север, но също и от изток и юг. Тази страна, каза си той, гъмжи от зверове. Засега, обаче, воят беше надалече — изглеждаше, че вълците не се приближаваха. Могат да дойдат по-късно, помисли си Дънкан, след като съберат повечко кураж и движението около огъня стихне. Въпреки че те не се страхуваха от вълци. Ако дойдеха, Даниел и Дребосъкът, щяха да си го изкарат на тях.
Ако се страхуваше от нещо, това не бяха вълците, а нещо друго. Като си припомняше, той отново видя жабешката уста, пълна със зъби, светещите очи, загатнатото лице, направено от плоскости и остри ъгли — лицето, което се беше втренчило в него над огъня предната нощ.
Мег ги повика за вечеря и те наклякаха край огъня, поглъщайки я набързо. Ендрю, въпреки уверенията, че не би могъл да погълне хапка, отдаде дължимото на храната.
Говореха малко, само отделни фрази подхвърлени от време на време, без някаква връзка. Никой не говореше за това, което откриха в параклиса. Като че ли всички бяха заети да го изтрият от умовете си.
Но случилото се не беше нещо, което лесно да се забрави. Откакто го видя, дори за миг не беше се отдалечавало много от съзнанието му. Подигравка, каза си той, и то разбира се беше подигравка, но би могло да бъде и нещо повече. Омраза, досети се той със закъснение. Но сега, след като размисли, беше очевидно, че в него има толкова омраза, колкото и подигравка.
И това беше разбираемо. Древните езически богове имаха право да мразят тази нова вяра, появила се преди по-малко от две хилядолетия. Но веднага след това се упрекна, че приема като нещо законно омразата на езическите богове, и че приема, между другото спокойно, че те са съществували и съществуват. Не беше това начина, по който трябва да мисли едни християнин. Набожният християнин би ги пратил в ада, би отрекъл дори съществуването им. Но той знаеше, че това е гледна точка, която не може да приеме. Трябваше все пак да мисли за тях като за вечно съществуващ враг и това беше особено вярно на място като Опустошените земи.
Пръстите му се спуснаха към кесията, закачена на колана му и усетиха в нея шумоленето на листите, които носеше. Там лежеше неговата вяра, помисли си той, а на мястото, където седеше, лежеше друга вяра. Може би криво разбрана вяра, може би вяра, която не трябваше да бъде приемана, а напротив — на която да се противостои с всички сили, но все пак вяра — вяра, която човек, в своето невежество, без друга вяра и копнеейки за нещо, което да го защити от невъобразимата безкрайността и жестокостта на съдбата, беше прегърнал, въпреки цялата и жестокост и ужас, като си е мислел, че всяка вяра, която си струва, трябва да бъде ужасяваща и жестока, тъй като в тези две качества се крие мощта, а мощта е нещо, от което човек се нуждае за да се защитава от заобикалящия го свят.