Тук, върху същата тази, несъмнено са се извършвали някои отвратителни и отблъскващи обреди, за които той не знаеше и беше щастлив, че не знае. Може би тук, като жертвоприношение, са умирали хора. Тук кръвта се е разливала по земята, тук са се осъществявали неприлични обичаи, тук чудовищни същества са се тъпчели със зли намерения — не само напоследък, но и много преди това, в непредположими времена, дори и преди появата на хората.
Даниел дойде към мястото, където беше седнал протегна глава за да докосне с муцуна господаря си. Дънкан погали голямата конска глава и Даниел меко изпръхтя към него.
От запад се чу вълчи вой и, като че ли, този път воят беше по-близо.
Конрад се доближи с широка крачка към тях.
— Ще трябва да поддържаме силен огън през цялата нощ — заяви той. — Вълците се страхуват от огъня.
— Няма защо да се страхуваме от вълците — отвърна Дънкан. — Не ги гони гладът. В горите има достатъчно какво да хванат и да ядат.
— Приближават се — рече Конрад. — Зърнах очите им да блестят.
— Любопитни са. Това е всичко.
Конрад приклекна до Дънкан и започна да рови с тоягата си напред-назад.
— Какво ще правим утре?
— Предполагам, че ще тръгнем да търсим пътеката на Ендрю.
— А какво ще стане ако не я открием.
— Ще я открием. Трябва да има път през тези хълмове.
— Възможно ли е магията да е затворила пътищата за нас? Да прави така, че да не ги виждаме.
— Ние избягахме от магията, Конрад.
Въпреки това, припомни си Дънкан, през деня си беше мислил, че е възможно магията да е все още с тях.
— Загубили сме се — каза Конрад. — Не знаем къде се намираме. Не мисля, че Ендрю знае.
В края на кръга, образуван от светлината на огъня, две очи проблеснаха за миг срещу Дънкан и веднага след това изчезнаха.
— Току що видях един от твоите вълци — обърна се той към Конрад. — Или поне очите му.
— Дребосъкът пази — рече Конрад — и постоянно обикаля напред-назад. Той знае, че са там, наблизо.
Вълците се придвижиха по-близо. Тъмнината в края на светлия кръг беше обрамчена със светещи очи.
Дребосъкът направи няколко крачки към тях. Конрад го извика:
— Не още Дребосък. Не още.
Дънкан се изправи на крака.
— Трябва да сме готови. — предупреди тихо Конрад. — Подготвят се да ни атакуват.
Даниел се приготви да посрещне приближаващите вълци. Тръсна глава и изцвили гневно. Дребосъкът, като се върна обратно. застана до Конрад. Козината му настръхна, а в гърлото му заклокочи ръмжене.
Един от вълците пристъпи напред. На светлината на огъня сивата му козина изглеждаше почти бяла. Беше голям и груб, с типична вълча глава. Изглеждаше, че се колебае, протегнал голямата си мършава глава, оголил зъби, с очи отразяващи пламъците.
Друг вълк излезе зад него и застана от едната му страна, с глава до рамото на първия.
Дънкан изтегли меча си. Скриптенето на изтегляния метал прозвуча сурово в тишината, паднала над откритото място. Огънят се отрази от блестящата стомана.
— Спокойно, Даниел! Спокойно, момче! — обърна се Дънкан към конят зад него.
При звукът от тътрене на крака зад него, Дънкан рискува, метна бърз поглед над рамото си и видя, че това е Ендрю. В ръка държеше, полувдигната, тоягата си. Качулката се беше смъкнала от главата му и сивата му коса изглеждаше като ореол в светлината на огъня.
От тъмнината в края на откритото пространство заговори глас, силен и чист, но с думи, които Дънкан никога преди не беше чувал — нито английски, нито латински или гръцки, нито с окончанията на галски език. Думи дрезгави и гърлени, с ръмжене в тях.
При тези думи вълците се хвърлиха напред — големият вълк, който се беше появил пръв, последван от втория вълк, който беше застанал до него и други, излизащи от всички страни, полусвити, готови за скок, избликващи от тъмнината по сигналът или заповедта на този, който беше говорил в тъмнината.
От страната на Дънкан, Даниел се надигна, удряйки с предните си копита. Дребосъкът беше стрела от развихрена омраза, която нанасяше удари между зверовете. Големият вълк се надигна и скочи без усилие, като челюстите му се насочиха към гърлото на Дънкан. Мечът проблесна и удари проточената шия, отхвърляйки го в страни от въздействието на удара.