Вторият вълк, който тичаше зад него скочи в движение и се смачка в тоягата на Конрад. Пред Конрад, Дребосъкът хвана трети за гърлото и с мощно тръсване на главата си го метна, въртящ се, във въздуха.
Към Дънкан скочи друг зъб с оголени зъби и уста отворена широко за удар. Докато Дънкан вдигаше меча си, край него се промуши копиеподобна тояга и се заби в отворената уста на звяра, влизайки дълбоко в гърлото му. Вълкът се отпусна още въз въздуха, но тласъкът на скока му го носеше напред, повличайки копието в падането си.
Кракът на Дънкан се закачи в падащата тояга и той коленичи. Друг вълк се втурна към него и той понечи да вдигне оръжието си, но, преди да успее, Даниел замахна силно с копито, като закачи животното зад изпъкналите лопатки. Вълкът се строполи с хрускане на строшени кости.
Дънкан се изправи и видя Дребосъка, вкопчен в битка с един от зверовете и друг, атакуващ, а също и яростния Конрад, който стоеше зад кучето с вдигната, готова за нападащия вълк, тояга. Непосредствено зад биещото се куче, Красавица се мъчеше отчаяно да се освободи от един от зверовете, който я беше захапал за предния крак, а други два вълка се бяха насочили към нея.
Дънкан се спусна да помогне на Красавица, но не беше направил и няколко крачки когато една фурия, размахваща две пламтящи главни, се спусна към нападателите на магарето. Едната главня хвръкна във въздуха, като се въртеше и премяташе, и двата атакуващи звяра се отклониха.
— Мег! — викна Дънкан. — За Бога, Мег, внимавай!
Но тя не му обърна внимание, и като тичаше като вятър, древното и тяло се тресеше върху люлеещите се крака, които изглежда, че трепереха с нейното люлеене. Тя грабна останалата главня и я хвърли срещу вълкът, който беше захапал Красавица за кракът. Вълкът изскимтя, завъртя се и изчезна в тъмнината.
От тъмнината отново се чу силният, чист глас, говорещ на непознатия език, и щом думите проехтяха на откритото място, всички вълци се обърнаха и избягаха.
Дънкан спря и бавно се обърна на ляво. Отвъд огъня стоеше Даниел, а близо до него Ендрю беше хванал единия крак на мъртъв вълк, за да го придържа докато отчаяно теглеше тоягата си, забита дълбоко в гърлото му.
Конрад и Мег се приближаваха към огъня, последвани от Дребосъка, а зад него идваше куцайки Красавица. Тук-там лежаха телата на вълци. Един от тях, може би този, когото Дънкан беше ударил, се опитваше отчаяно да се измъкне, като се придърпваше с предните си лапи, докато задницата му се влачеше.
Докато Дънкан отиваше към огъня, Ендрю внезапно изпищя, изостави тояга си, която дърпаше, и се отдръпна от мъртвия вълк, с ръце поставени на лицето му.
— Не! Не! — изпищя той. — Не! Не това!
Дънкан хукна към него, но внезапно спря и се втренчи, шокиран и невярващ, в мъртвия вълк.
Тялото на вълкът се променяше бавно и докато те го гледаха ужасени, то се превърна в тяло на гола жена, от гърлото на която все още стърчеше тоягата на отшелника.
Зад Дънкан, Мег изцвъртя към него с висок, скърцащ глас:
— Щях да ви кажа, но нямах тази възможност. Всичко стана твърде бързо.
Конрад пристъпи до Дънкан, хвана тоягата в ръчището си и я издърпа.
Тялото на вълкът зад жената се превърна в мъж, а зад тях двамата, нещото със счупения гръбнак, което се влачеше, внезапно застена с човешки глас — плач на болка и ужас.
— Ще се погрижа за него — рече Конрад мрачно.
— Недей — спря го Дънкан. — Засега го остави.
— Върколаци — изплю се Конрад. — Стават само за убиване.
— Има нещо, което искам да разбера — каза Дънкан. — Те бяха много. Атакуваха ни само няколко от тях. Останалите стояха назад. Ако всички бяха ни нападнали …
— Някой ги повика обратно — отбеляза Конрад.
— Не, не е това. По-точно, не само това. Има нещо друго.
— Вземи — каза Конрад, подавайки на Ендрю тоягата му.
Отшелникът се отдръпна.
— Не, не — изстена той. — Не искам да я докосвам. Убих жена с нея.
— Не беше жена. Върколак. Ето, вземи я. Дръж я здраво. Никога няма да намериш друга тояга като тази.
Той я набута в ръцете на Ендрю и отшелника я хвана. Удари с нея по земята.
— Винаги ще помня — заяви той.
— Добър спомен — съгласи се Конрад. — Силен удар за нашия Бог.
Дънкан отиде до края на осветеното място, застана над стенещия човек с пречупен гръбнак, а след това бавно коленичи до него. Мъжът беше стар. Ръцете и краката му бяха тънки като сламки, а колената и лактите стърчаха като възли. Ребрата му личаха през кожата. Снежно-бялата му коса се спускаше до шията му и се навиваше, а на челото се беше сплъстила от пот. Човекът погледна към Дънкан със страх и омраза в блестящите си очи.