— Кажи ми — запита го Дънкан — кой говореше, там, в мрака?
Устните на мъжа се изтеглиха назад, разкривайки пожълтелите му зъби. Той изръмжа и се изплю.
Дънкан посегна да го сграбчи за рамото, но той се отдръпна. Отвори уста и изпищя, с глава отметната назад, а жилите на шията му се изпънаха като въжета. Бяла пяна се събра в ъгълчетата на устата му и той изпищя, изстена, а нотките му слабо дращеха земята в усилие да го издърпат. Мъжът се гърчеше в агония.
Нечия ръка се протегна, сграбчи Дънкан за рамото и го издърпа на крака.
— Остави на мене — каза Конрад.
Тоягата му се стовари и се чу гадния звук на счупен череп. Човекът се сгърчи и застина.
Дънкан се обърна гневно към Конрад.
— Не трябваше да правиш това. Казах ти да не го правиш.
— Когато убиваш змии — отвърна Конрад — просто ги убиваш. Не ги галиш.
— Но аз го бях попитал.
— Попитахте го и не получихте отговор.
— Но можеше да отговори.
Конрад поклати глава.
— Не и този. Прекалено го беше страх от вас.
И това е вярно, помисли си Дънкан. Върколакът не беше на себе си от страх. Той пищеше и драскаше с нокти за да се измъкне. Гърчеше се в агония.
Конрад докосна ръката му.
— Да се върнем при огъня. Трябва да видя как е Красавица.
— Накуцва. Това е всичко. Мег я спаси.
— Да, видях — съгласи се Конрад.
— Как е Дребосъка?
— Ухото му е разцепено. Има следи от зъби тук-там. Ще се оправи. Малко ще го поболи.
Когато се върнаха при огъня, Ендрю беше добавил нови дърва и пламъците скачаха високо. Ендрю и Мег стояха един до друг. Конрад се отправи да види как е Красавица.
— Това, което направи беше много смело — обърна се към Мег Дънкан. — Да изтичаш да помогнеш на Красавица.
— Имах огън. Върколаците се страхуват от огън — тръсна глава Мег. — Предполагам, че се чудите защо ви помогнах. Е, добре, ще ви кажа. Малко магия и някои леки чародейства, с това се занимавах. Навремето съм направили много такива. Няма нищо погрешно в това. Често помага. Но ви казах, че в мене няма истинско зло и точно това имах предвид. Върколаците са зло и аз не мога да ги търпя. Подло, явно, порочно зло. Никой не е призван да бъде такова зло.
— Те бяха цяла глутница — отбеляза Дънкан. — Бяха много. Не знаех, че върколаците се движат на глутници, въпреки че е възможно да го правят. Спомена за тези, които следват лагера на Опустошителите. Възможно ли е това да е причината за толкова голяма глутница?
— Трябва да е това. Сигурно са се струпали от цяла Британия.
— Чу ли гласа?
Тя обгърна раменете си с ръце, като се стискаше здраво и трепереше.
— Знаеш ли думите? Разпозна ли езика?
— Думите — не — отвърна тя, — но езикът — да. Единични думи тук-там. Това е много древен език.
— Колко древен?
— Не мога да ви кажа, сър. Не се измерва в години или векове. Губи се дълбоко в миналото. На този език се е говорило преди да проговорят хората, може би преди да е имало такова нещо като хора.
— Първичен — заговори Дънкан. — Думите на първичното зло.
— Не знам.
Беше на върха на езика му да я попита как е разпознала думите, но се сдържа. Нямаше нужда да я измъчва повече. Беше уверен, че е честна в отговорите си и това беше напълно достатъчно.
Конрад се върна.
— Красавица е добре — обяви той. — Малко я боли кракът. Излязохме късметлии.
Поляната беше спокойна. Изгърбените тела на мъртвите върколаци лежаха в края на заобикалящата ги тъмнина.
— Може би — предложи Ендрю — трябва да ги погребем.
— Върколаците не се погребват — обади се Конрад. — Може би трябва да им забием кол в сърцата. Освен това нямаме лопата.
— Няма да правим нищо — рече Дънкан. — Ще ги оставим така, както са.
Параклиса стоеше бял на трепкащата светлина на огъня. Дънкан погледна към отворената врата. Светлината не достигаше достатъчно навътре за да се види обърнатото разпятие и той се радваше, че е така.
— Няма да мога да мигна тази нощ — каза Ендрю.
— По-добре опитай да поспиш — рече грубо Конрад. — Дойде ли утринната светлина, пред нас ще бъде дълъг, тежък ден. Мислиш ли, че можеш да откриеш пътеката.
Ендрю смутено поклати глава.
— Не съм сигурен. Всичко е преобърнато наоколо. Нищо не изглежда така, както трябва.
Протяжен писък проряза нощта и изглежда, че писъкът се носеше точно над главите им, като че ли пищящият висеше в мрака над тях.
— Боже мой — изскимтя Ендрю. — Не искам повече. Стига ми за тази нощ.