Писъкът се чу отново, с стенания и хленчения в него. Беше звук, който стягаше сърцето и смразяваше кръвта.
От осветената зона им заговори спокоен глас:
— Нямате причина да се страхувате — поясни гласът. — Това е само Нан, баншито.
Дънкан се завъртя за да види кой говори. В първия момент не го позна. Дребен човек, с увиснала шапка, вретеноподобни крака, несъразмерни уши.
— Снупи — рече той. — Какво правиш тук?
— Търся ви — отвърна той. — От часове ви търсим. Дори и Духът ни каза, че е изгубил дирите ви.
Духът долетя при тях, а до него друга фигура, която контрастираше на белотата на Духа.
— Чиста случайност беше — заговори Духът, — че попаднах на тях.
— Беше повече от случайност — рече Снупи, — но вие не бихте ни разбрали. Нямаме време за обяснения.
Духът се спусна по-ниско, докато бялата му дреха докосна земята. Нан, баншито, се отпусна, настанявайки се на земята срещу огъня. Тя беше отблъскваща. Хлътналите и очи блестяха иззад рошавите вежди. Гъста черна коса се спускаше почти до кръста и. Лицето и беше слабо и сурово.
— Честно — рече тя, — добре сте се скрили. Много време ни отне да ви открием.
— Мадам — отговори Дънкан, — не сме искали съзнателно да се крием. Просто стигнахме дотук и спряхме за нощувка.
— И сте си избрали хубаво място — каза Снупи, като идваше към тях. — Знаете, че не можете да останете тук.
— Възнамеряваме да останем — възрази Конрад. — Отблъснахме глутница върколаци. Можем да се справим с каквото и да е.
— Търсихме те, таласъме — намеси се Ендрю. — Защо не беше в църквата, където ни каза, че ще бъдеш.
— Съобщавах, че се нуждаете от помощ. А при това ваше пипкане ще се нуждаете от всичката помощ, която можем да ви осигурим.
— Малко помощ си намерил — рече Ендрю хапливо. — Една скапана стара банши.
— Ще ти кажа, простако — отвърна Нан, баншито, — че мога да ти дам асо и пики и да те победя без никакви проблеми.
— По-късно ще дойдат и други — поясни кротко Снупи. — Те ще бъдат там, където ще се нуждаете най-много от тях. А освен това разбирате, че не можете да останете тук повече. Без значение какво казвате във вашата надменност и невежество, трябва да отидем някъде другаде.
— Знаем — обади се Дънкан, — че това е езическо светилище.
— Повече от това — продължи Снупи. — Много повече от това. Това е място, което е било свещено за Злото дори преди да е имало езичници, които да обожават Злото. Тук, в самото начало са се сбирали създания, които биха накарали дребните ви душици да се сгърчат, само ако хвърлите и най-бегъл поглед към тях. Вие осквернявате земята. Вие опетнявате мястото. Няма да ви позволят да стоите тук. Върколаците са първите. Ще има и други, които не можете да победите толкова лесно, колкото върколаците.
— Но тук, в този параклис …
— Те изтърпяха построяването на параклиса. Наблюдаваха строежа, осъществен от надменни и неразбиращи хора, от глупави духовници, които би трябвало да разбират много по-добре. Спотайваха се в сенките, наблюдаваха какво става и изчакваха благоприятен момент, и когато този момент настъпи …
— Не можеш да ни изплашиш — прекъсна го Конрад.
— Може би трябва да сме изплашени — вмъкна Дънкан. — Може би ако бяхме разумни щяхме да сме изплашени.
— Точно така — съгласи се Мег. — Трябва да сте изплашени.
— Но ти дойде с нас. Не протестира когато ние …
— Къде другаде да отиде една стара и слаба вещица?
— Можеше да отлетиш на метлата си — обади се Конрад.
— Никога не съм имала метла. Нито пък която и да е вещица. Това е само една от многото глупави истории …
— Не можем да продължим преди да си починем малко — отбеляза Дънкан. — Конрад и аз можем да продължим, но вещицата е слаба, а Ендрю вървя през целия ден. Изтощен е.
— Имах достатъчно сила за да убия един върколак — посочи отшелникът.
— Говориш сериозно, нали? — каза към Снупи Конрад. — Не ни поднасяш.
— Напълно е сериозен — обади се Нан, баншито.
— Можем да качим Ендрю на Даниел — отбеляза Конрад. — Ще оставим Красавица да носи Мег. Тя не е по-тежка от перце. Вързопите можем да носим ние. Красавица, дори с болен крак, ще може да носи Мег.
— В такъв случай — рече Снупи — да се заемем с това.
— Призовавам ви — заговори Духът. — Моля ви, направете го. Ако останете тук, на сутринта ще се присъедините към мене. И може да нямате добрия шанс да станете духове.
13
След известно време очите на Дънкан се приспособиха към тъмнината и той откри, че донякъде може да вижда. Всъщност можеше да различава дърветата достатъчно за да не се блъска в тях. Но нямаше начин да разбере какъв е терена под краката му. Постоянно се спъваше в някой паднал клон или падаше щом стъпеше в дупка. Беше по скоро газене, отколкото ходене. Не се отклоняваше само защото не вдигаше очи от широкия гръб на Конрад и от белотата на вързопа, които той носеше. Ако не беше Конрад и вързопът, беше сигурен, че щеше да се отклони.