Снупи водеше, а Духът се носеше точно над него, служейки донякъде като фар. Даниел следваше Снупи и Духа, а Красавица следваше другаря си Даниел. Конрад и Дънкан бяха последни. Нан летеше някъде над тях, но от нея нямаше голяма полза. Дрипите, които носеше бяха черни или сиви и не можеше да бъде видяна, а освен това имаше объркващия навик да изпуска от време на време мъчителни стонове.
Ендрю възрази срещу това да се вози на Даниел, но когато Конрад го вдигна и качи на седлото, не се опита да слезе. Яздеше отпуснат, а главата му клюмаше. Мег лежеше надлъж върху малкото магаре, прилепнала като пиявица, с ръце около шията на Красавица. За Красавица нямаше седло и закръгленото и тяло не беше удобно за езда.
Времето се проточи. Луната бавно се плъзгаше към западния край на небето. Понякога изкрещяваше нощна птица, вероятно в отговор на стенанията на Нан. Дънкан желаеше тя да млъкне, но нямаше начин да я накара да го направи, а освен това нямаше дъх за да и викне. Вървенето беше наказание. Постоянно слизаха и се изкачваха по хълмове. Дънкан имаше впечатлението, че се движат в същата посока, откъдето бяха дошли, но не беше сигурен в това. Беше напълно объркан. Като се замислеше, струваше му се, че са се объркали от известно време.
Ако не беше магията можеха да продължат до блатото и след това по брега. По това време, повече от сигурно, щяха да бъдат близо до откритата земя, за която Снупи им беше казал, и да се освободят поне от тези мъчителни хълмове.
Беше странно помисли си той. Опустошителите бяха направили три опита да ги спрат или отклонят: сблъсъкът в църковната градина, магията от предишния ден и нападението на върколаците. Но всяка от атаките беше по-слаба, отколкото беше очаквал. Плешивите бяха прекъснали битката в градината без да полагат големи усилия. Магията се беше провалила или може би беше успяла. Може би всичко, което тя трябваше да направи беше да ги отклони от пътя, който следваха. А при параклиса — ако всички върколаци бяха направили съгласувано нападение, щяха да унищожат малката група хора. Преди това да се случи, обаче, те подвиха опашки и избягаха, призовани от гласа, който извика в тъмнината.
Имаше нещо нередно, помисли си той. Всичко случило се беше неразбираемо. Опустошителите бяха профучали през страната, избивайки жителите, изгаряйки селата и фермите, превръщайки областта в опустошена земя.
Малък отряд като техния със сигурност не би могъл да им противостои.
С изключение на жабешката уста, пълна със зъби, която се взираше в тях от мрака, нямаше никакви признаци за Опустошителите. Нямаше как да знае, призна си той, дали жабешката муцуна беше Опустошител, макар да не напомняше на нищо друго, което да е видял или за което да е чул, и предполагаше, че беше точно това.
Дали той и неговата група не пътуваха под нечия могъщата закрила? Може би ръката на Господа се простираше над тях, въпреки че като си помислеше, разбра, че тази мисъл е глупава. Бог рядко действаше по този начин.
Може би се дължи, каза си той, като само наполовина го вярваше, на амулета, който взе от гробницата на Уалфърт — играчка, беше го нарекъл Конрад. Но може би беше нещо повече от играчка. Може би беше могъщ магически инструмент. Ендрю го нарече адска машина. Ако го приемеше като машина, помисли си той, тогава трябваше да има начин, по който да го включи и приведе в действие. Но ако беше магия, нямаше нужда да се включва. Щеше да действа винаги, когато се появят изискваните условия. Беше го пуснал в кесията, където държеше ръкописа и оттогава почти не беше помислял за него. Нo трябваше да признае възможността, че магията ги беше защитила от гнева на Опустошителите.
Не бяха Опустошителите, каза си той. И все пак, възможно ли беше плешивите да не са Опустошители, или поне едната им ръка? Харолд, Разбойникът, беше ги споменал, като едни от тези, които са атакували имението. Беше напълно възможно, рече си Дънкан, те да са бойната ръка на Опустошителите — ударния отряд, създаден да защитава истинските Опустошители, докато те се събират за да участват в тези мистериозни ритуали на подмладяване. Ако, разбира се, правеха точно това. Не можеше дори да бъде сигурен в това. Такава беше просто една от хипотезите, споменати от Негова светлост.
Исусе, помисли си той, ако можех със сигурност да знам поне едно нещо. Ако можех да съм сигурен в поне един аспект на тази объркана каша.