Малцината останали от групата в навеса се разбягаха щом зърнаха двамата мъже, тичащи през двора.
Дънкан застана до коня.
— Всичко е наред — успокои го той. — Ние сме тук.
Даниел изпръхтя към него.
— Пусни го! — каза Конрад на Дребосъка. — Той е мъртъв.
Кучето презрително отстъпи и заоблизва кървавата си муцуна. Човекът, когото беше пуснало, нямаше гърло. Двамата мъже, проснати пред Даниел не помръдваха. И двамата изглеждаха мъртви. Друг се влачеше през двора с пречупен гръбнак. Други, превити на две, все още бягаха куцайки.
От вратата на голямата зала наизскачаха хора. Веднъж излезли, те се скупчваха, стояха и зяпаха. Разбойникът се приближи, като си пробиваше път между тях.
— Какво е това? — развика се той гневно. — Аз ви дадох гостоприемството си, а тук мои хора лежат мъртви!
— Опитаха се да ни окрадат — каза Дънкан. — Може би са искали да откраднат и животните ни. Както виждате, нашите животни не са се отнесли добре към тях.
Разбойникът се престори на ужасен.
— Не мога да повярвам. Моите хора не биха достигнали дотам да използват такъв подъл номер.
— Твоите хора — каза Дънкан, — са една подла шайка.
— Поставен съм в затруднено положение — изръмжа Разбойникът. — Не искам да се карам с моите гости.
— Няма нужда да се караме — остро каза Дънкан. — Свалете моста и ние ще си тръгнем. Аз настоявам за това.
Вдигайки тоягата си, Конрад пристъпи към Разбойника.
— Нали разбираш. Милорд настоява за това.
Разбойника се опита да си тръгне, но Конрад го хвана за ръката и го завъртя към себе си.
— Тоягата е гладна — рече той. — От месеци не е чупила черепи.
— Подвижния мост! — каза Дънкан, прекалено вежливо.
— Добре, добре! — съгласи се Разбойникът и подвикна на хората си — Спуснете подвижния мост за да могат нашите гости да си тръгнат.
— Останалите да стоят назад — изръмжа Конрад. — Да ни направят място. Иначе черепът ти е счупен.
— Стойте назад! — викна Разбойникът. — Не се намесвайте! Дайте им път! Ние не искаме неприятности.
— Ако се стигне до някакви неприятности — предупреди го Конрад — ти ще си първия, който ще си ги има.
След това се обърна към Дънкан и каза:
— Сложете седлото на Даниел и натоварете Красавицата. Аз ще се справя с този.
Мостът беше започнал да се спуска. В момента, в който далечният му край допря другия бряг на рова, те бяха готови да потеглят.
— Ще задържа Разбойникът — каза Конрад, — докато прекосим моста.
Той дръпна със себе си Разбойника. Мъжете в двора стояха достатъчно назад. Дребосъкът зае стойка.
Веднъж стъпил върху моста, Дънкан видя, че облачното небе се е прояснило. Почти пълната луна светеше на небосклона, а звездите блестяха. Все още имаше няколко леки облака, които се движеха бързо.
На другия бряг на моста се спря. Конрад отпусна хватката си.
Дънкан каза на бившия си домакин:
— Щом се върнете, вдигнете моста! През ум да не ви е минало да изпратите вашите хора след нас. Ако го направите, ще пуснем конят и кучето срещу тях. Те са бойни животни и са тренирани за борба, както видяхте. Ще направят хората ти на парчета.
Разбойникът не каза нищо. Той прекоси моста с тежка стъпка и щом се върна в двора викна на хората си. Колелата изскърцаха, веригите издрънчаха, дървото изстена. Мостът започна бавно да се вдига.
— Да тръгваме! — каза Дънкан, след като вдигането достигна до средата си.
С Дребосъка начело, те се отправиха надолу по хълма, следвайки тесния път.
— Накъде отиваме? — попита Конрад.
— Не знам — отговори Дънкан. — Просто надалече от това място.
Пред тях Дребосъкът изръмжа предупредително. На пътеката стоеше човек.
Дънкан отиде до мястото, където стоеше Дребосъка. Двамата заедно се приближиха към непознатия. Мъжът се обади с разтреперан глас:
— Няма нужда да се страхувате, сър. Аз съм само Старият Седрик, пчеларят.
— Какво правиш тук? — попита Дънкан.
— Дойдох, за да ви покажа пътя, сър. Донесох ви храна.
Той се наведе и вдигна една торба, която бе останала незабелязана в краката му.
— Пушен бут, шунка, сирене, самун хляб и малко мед. Освен това мога да ви покажа и най-краткия път. Живял съм тук през целия си живот. Познавам местността.
— Защо ще искаш да ни помагаш? Ти си човек на Разбойника. Той спомена за тебе. Каза, че си спасил кошерите, когато дошли Опустошителите.
— Не съм човек на Разбойника — възрази пчеларят. — Аз бях тук много преди той да дойде. Животът беше добър — добър за всички ни — господарят и неговите хора. Ние бяхме мирен народ. Когато Разбойникът дойде ние нямахме никакъв шанс. Не знаехме как да се бием. Той и другарите му дойдоха преди две години по Архангелов ден, и …