А какво трябваше да мисли за Уалфърт? Считан в селото, където беше отишъл д живее, за свят човек, той не беше поправил заблудата, в която бяха изпаднали селяните. Не беше ги поправил защото грешката му даваше безопасност. Магьосник, който се крие. Защо трябва да се крие един магьосник? И, след като се замисли за това, какво трябваше да мисли за Даян? Тя е знаела, че Уалфърт е магьосник, търсела е информация за него. Но когато я откри, не я последва, а отлетя. Къде беше сега? Ако можеше да поговори с нея, възможно бе тя да му обясни нещо от това, което се беше случило.
Луната почти беше достигнала западния хоризонт, но все още нямаше и намек за утринна светлина. Възнамеряваха ли да спират изобщо? Бореха се с тези хълмове от часове и нямаше никакви признаци, че ще спират. Какво разстояние беше необходимо да оставят между тях и параклиса на Исус на хълмовете, за да бъдат в безопасност и защитени от ревнивото зло?
От известно време Нан беше престанала да вие. Излязоха от гората на едно от случайните голи места, които намираха по върховете на хълмовете. Хребетът на хълма представляваше оголена скалиста маса.
Като погледна нагоре, Дънкан видя Нан — жена, подобна на черен прилеп, която летеше в небето, очертана от бледата лунна светлина.
Дори и най-слабия ветрец беше замрял, което беше сигнал за идващата зора. Тежко безмълвие царуваше над всичко. Единствения звук беше случайното звънване на подкованите с железни подкови, копита на Даниел или Красавица когато срещнеха камък.
А след това, от обляното в лунна светлина небе, отново долетяха звуците, които Дънкан беше чул предишната нощ — тропот на копита в небето, далечни викове на хора и отдалечения лай на кучета.
Пред него Конрад спря и видя, че и другите също са спрели. Снупи стоеше на малък скалист рид пред тях и се взираше в небето. Мег се надигна върху Красавица и също се втренчи нагоре. Ендрю остана отпуснат на седлото, прегънат на две, дълбоко заспал.
Виковете станаха по-силни, лаят се увеличи и засили, а тропотът се чуваше като гръмотевица, търкаляща се в небесата.
Нереалната фигура на нещо се появи над върховете на дърветата на север и като наблюдаваше, Дънкан видя, че има само един конник, яздещ в небето, надигнал се прав, размахващ ловджийски рог и крещящ за да подкара кучетата, които бягаха пред него — зли, скачащи, ловджийски кучета, които се лигавеха по следата на невидима плячка. Грамадният черен кон галопираше през празният въздух без да има нищо под гърмящите си копита.
Конят, конникът и кучетата извиха към групата, стояща на върха на хълма и минаха над тях. Нямаше как да видят чертите на мъжа, на конят или на кучетата, защото те бяха черни, като силуети, движещи се през небето. Копитата удряха толкова силно, че изглеждаше, че предизвикват ехо между хълмовете, а лаят беше пороен звук, който ги погълна. Конникът вдигна рога към устата си и го наду един-единствен път — звук, който изпълни небето, а след това конникът и глутницата му си отидоха. Изчезнаха над дърветата от южната страна, а звукът постепенно намаля, докато накрая не можеше да се чуе нищо, макар на Дънкан да му се струваше, че все още чува звънтенето на подковите, дълго след като звукът беше изчезнал.
Нан се спусна стремително от небето и се приземи до Дънкан. Направи една-две крачки за да възстанови равновесието си, застана срещу него и проточи врат нагоре. Потропваше от възбуда.
— Знаете ли какво беше това? — попита тя.
— Не, не знам. А вие?
— Това беше Дивият ловец — изпищя Нан. — Видях го веднъж, преди години. В Германия. Това беше когато бях млада и не бях улегнала. Дивият ловец и неговите хрътки.
Мег се спусна от Красавица и дойде, залитайки, към тях.
— Винаги е бил в Германия — допълни тя. — Никога не е бил другаде. Това доказва, казаното от мене, за всички зли неща, които се събират край Опустошителите.
— Нас ли търсеше? — запита Конрад.
— Съмнявам се — отвърна Мег. — Всъщност той не преследва някого или нещо. Просто язди из небето. Крещи, вика, надува рога си, а неговите кучета правят такава врява, че могат да те изплашат почти до смърт. Но не иска да каже нищо с това. Просто е такъв.
— Кой е той? — попита Дънкан.
— Никой не знае — отвърна Нан. — Името му е забравено. Толкова дълго язди из небесата, че вече няма никой, който да го помни.
Снупи изприпка при тях от върха на хълма.
— Хайде да тръгваме — подкани ги той. — Намира се малко по-нататък. Там ще сме при първата светлина.
— Къде ни водиш? — обади се Дънкан. — Имаме право да знаем.
— Водя ви там, където трябваше да бъдете през цялото време. Обратно на брега.