— Но това е там, или поне близо до мястото, където навлязохме в омагьосана област. Те ще ни чакат там.
— Не и сега — поясни Снупи. — Точно сега там няма никой. Ще бъдете в безопасност. Няма да си помислят, че ще се върнете.
Духът се размърда в изчезващата лунна светлина, точно над главите им.
— Точно така — рече той. — През целия благословен ден няма да има и следа от тях. Бих казал, че пътят е чист.
— Имаме право на почивка — заяви Дънкан, — преди да се отправим към брега. Всички ние сме на практика мъртви от умора, заради недоспиването.
— Ендрю поспа малко — намеси се Конрад.
— Но само той — отбеляза Дънкан. — Ще му се наложи да плати за това. Когато отидем там, той ще застане на пост, докато останалите си отдъхнат малко.
14
Хлъзгавото чудовище се измъкваше от блатото, люспестата, триъгълна, увенчана с рога глава, със зъбати челюсти и тънък змийски език, закрепена върху дебелото като бъчва змийско тяло, се издигаше над него, докато той стоеше потънал до бедрата във вода, а тинята на тресавището всмукваше краката му, като го задържаше, така че не можеше да избяга, а трябваше да застане срещу чудовището. Изкрещя срещу него в гняв и отвращение, докато то се надигаше над него, съскащо, доминиращо над него, сигурно, че няма да избяга, без да бърза, висящо там като удар на съдбата, докато той чакаше с неговият, подобен на клечка за зъби, меч — добра стомана, остър и смъртоносен, добре прилягащ в ръката му, но толкова малък, че изглеждаше невъзможно да причини нещо повече от драскотина на люспестото чудовище, което евентуално щеше да реши да нападне.
Блатото беше тихо с изключение на съскането на чудовището и бавното капане на вода от блестящата му кожа. Усещаше се странна неземност, като че ли не беше нито на земята, нито пък, на което и да е друго място — момент и пространство, уравновесени върху някаква капризна гранична линия между реалността и нереалността. Провлечени струйки мъгла се стелеха над черната, неподвижна вода — черна, гъста като меласа вода, твърде плътна за да бъде истинска вода, по-скоро дяволска смес, която димеше и вонеше на гнило. Дърветата, които растяха във водата бяха прокажени, техните сиви и напукани стволове носеха белега на незнайна и отвратителна болест, която може би измъчваше целия свят от другата страна на граничната линия.
След това главата се спусна унищожително към него, а тялото я последва, извиващо се и навиващо се на спирала,като го удряше, като че ли с юмрука на някой великан, отхвърли настрани ръка му, държаща меча, завърза коленете му, обхвана с гладките си и мускулести примки тялото му, обхвана го с цялата си сила, като изкара въздуха от дробовете му, трошеше ребрата му и изкълчваше ръцете му, нагъваше го и тогава един глас изкрещя:
— Внимавайте с кучето. Вържете го здраво, но да не остане следа по него. Струва повече от всички вас, взети заедно. Ако бъде ударено, ще обеся за палците човека, който го е направил.
В устата му имаше пясък, а не вода и го държаха ръце, а не голямото змийско тяло. Помъчи се да се освободи, като се бореше с ръце и крака, но ръцете го държаха толкова здраво, че не постигна нищо. Между плещите му се беше забило коляно, а друго притискаше раменете му. Лицето му беше здраво притиснато към земята. Отвори очи и видя едно паднало листо, върху което бавно пълзеше буболечка, като си проправяше път през гладката и хлъзгава повърхност.
— Вържете този големия здраво — заповяда викащия глас. След това добави — Внимавайте с този кон. Може да ви изкорми ако ви ритне.
Някъде Дребосъкът ръмжеше свирепо, другаде Даниел се биеше или се опитваше да се бие с тези, които го бяха хванали. От всички страни се чуваше звукът от юмручни удари и сумтенето на борещи се мъже.
Дънкан почувства как в китките му се врязват здрави върви, след което някой го раздруса и преобърна. Лежеше по гръб и гледаше към небето. С периферното си зрение видя фигурите на недодяланите мъже, мержелеещи се над него. От някъде се чу неестествен писък.
Помъчи се да се изправи, като се отблъскваше със завързаните зад гърба си ръце нагоре, докато накрая успя да седне, а вързаните му крака стърчаха право напред.
На няколко фута от него Конрад, овързан като коледна гъска, все още се мъчеше да се освободи.
— Веднъж да освободя ръцете си — изрева Конрад срещу мъжете, които тъкмо се отдалечаваха от него — и ще ви изкормя.
— Приятелю Конрад — обади се един от мъжете. — Силно се съмнявам, че ще имаш тази възможност.
В този човек имаше нещо познато на Дънкан, но главата му беше полуизвърната и не можеше да бъде сигурен. След това мъжът се отмести малко и той видя, че това е Харолд, Разбойникът.