— Разбойнико — обади се Дънкан — информиран си погрешно. Няма никакво съкровище. Нашето пътуване не е търсене на съкровище.
— Е, добре — съгласи се Разбойникът, — по-късно ще преценим това. При все че се страхувам, че ако накрая ме убедите, че съм сгрешил, може да се окаже трудно да залепя кожата ви обратно върху вас.
Направи няколко крачки отвъд края на горичката, за да излезе в началото на брега и отново извиси гласа си във вик.
— Седрик, за Бога, защо толкова далече? Казах ти да направиш лагера наблизо.
Някъде отблизо свистящият глас на стария Седрик отговори:
— Тук има малко паша за конете — ще искаме да ги държим под око — а също и добър запас от нападали дървета, готови за огъня.
Разбойникът измърмори слабо, след което каза:
— Добре, мисля, че наистина няма никаква разлика. Тези са завързани сигурно. Самият дявол не би могъл да ги освободи. Ще ги наблюдават отблизо, а и ние сме на една крачка.
Ейнар, когото, през нощта в имението, накараха да се премести за да се освободи място за Дънкан и Конрад, предложи:
— Можем да ги завлечем в лагера. Ще бъде удоволствие.
Разбойникът се замисли за момент, след което отвърна:
— Не, не мисля. Ще има двама човека, които ще ги наблюдават през цялото време. Защо да губим сили? А освен това, тук ще бъдат на тишина за да съберат мислите си и да решат какво ще правят, щом дойде утрото.
Обърна се и тръгна по брега, а останалите го последваха. Ейнар и Робин, двама яки дебелака, останаха.
— Чу го какво каза — обърна се Ейнар към Дънкан. — Не иска лудории. Заповядано ми е да не оставям белези по тебе. Но поне мога да те нахраня с пясък докато се задавиш.
— Добре ли сте, милорд? — попита Конрад.
— Без разговори — подвикна Робин, пазачът. — Дръжте си устите затворени.
— Добре съм — отвърна Дънкан. — А също и Ендрю. Но не виждам Мег.
— Тя е вляво от мене, недалече от Даниел. Него го завързаха между две дървета.
— Казах, без разговори — изкрещя Робин, като направи бърза крачка напред и размаха ръждива сабя.
— Кротко — предупреди го Ейнар. — Разбойника каза без следи.
Робин се отдръпна и пусна сабята на земята.
— Милорд — обади се Конрад. — Струва ми се, че сме в голяма опасност.
— Напълно съм съгласен — отвърна му Дънкан.
Ръкописът все още стоеше там, където беше отвян, заплетен в малкия храст и задържан там от натиска на вятъра.
15
Нещо се движеше в групата върби, разположени на края на горичката. Дънкан се изпъна, като че ли е глътнал бастун и се втренчи в мястото, където беше видял движението или поне си мислеше, че го е видял. Не беше сигурен какво е видял. Лисица, помисли си той, макар да изглеждаше невероятно лисица да се промъкне толкова близо. Или, може би, някакво друго животно, някой друг нощен скитник, тръгнал да си търси храна.
Групата преплетени върби закриваха лагера на Разбойника. През плетеницата от клони, Дънкан можеше да види светлината на огъня. Отначало вечерта се огласяше от виковете, смехът и песните на мъжете, но с напредването на нощта шумът затихна.
Луната вече беше изгряла и изминала половината си път в източната част на небосвода. Риданията, които беше чул преди, все още се носеха с прекъсвания и сега беше сигурен, че звукът идва откъм блатото.
Китките го боляха от напрягането на въжето с надеждата, че ще успее да го разхлаби или дори да ги измъкне. Но вече не се напъваше, понеже те не поддаваха и беше разбрал, че няма начин да се освободи от тях.
Трябва да има начин за бягство, рече си той, просто трябва да има. От часове измъчваше мозъка си за да открие начина. Можеше да използва остър камък, в който да търка вървите докато се претрият и прережат накрая или поне да ги повреди дотолкова, че да може да ги скъса. Но не си виждаха никакви камъни, а само пясък, примесен с пръст и глина. Вероятно беше възможно, със сложни движения на тялото да плъзне завързаните си ръцете отдолу и като се прегъне на две да ги издърпа под краката си, като по този начин ги извади отпреде си, където би могъл да достигне въжето със зъби. Но това беше невъзможно с двамата наблюдаващи го стражи. Всъщност, той не беше сигурен, че това изобщо би могло да бъде направено. А ако успееше да изпълзи до Конрад, можеше или той да прегризе въжето на Конрад, или Конрад да прегризе неговото, което беше по-вероятно, понеже зъбите му бяха по-големи, а челюстите му — по-силни. Но това също не беше възможно заради Ейнар и Робин, които наблюдаваха.
Започна да си измисля различни начини за спасение — как Снупи се връща и след като успява да се промъкне, прерязва вървите на единия от тях, който след това се заема със стражите, докато Снупи освобождава останалите; как Духът пристига и се втурва да потърси, каквато и да е, помощ; как Даян се спуска, възседнала своя грифон, грабнала в ръка бойната си брадва; дори как Дивият ловец и глутницата му кучета изоставят своя вечен лов из небесата и се втурват на помощ. За съжаление знаеше, че нищо такова не може да се случи.