Шансовете бяха в полза на това, че нямаше да успеят да избягат и да се спасят, а когато дойдеше утрото… Отказа се да мисли за това, затвори ума си за тези мисли. Това бяха възможности, които човек не можеше да предвиди. Като си мислеше за тях в малките отрязъци време, през които не можеше да ги подтисне, той си призна, че беше малко вероятно да издържи, по какъвто и да е подходящ начин, мъченията. А най-лошото беше, че нямаше какво да каже на Разбойника, което би могло да предотврати тези мъчения.
Причината беше, че нямаше никакво съкровище, дори не бяха си помисляли да търсят такова. Чудно беше откъде на Разбойника му беше хрумнала такава идея. Все пак, като се замислеше, това беше почти автоматично за човек като него. Като приписваше собствените си мотиви и очаквания на другите хора, не беше необичайно за Разбойника да подуши миризмата на съкровище или подобен подтик у някого, когото беше срещнал.
Дребосъкът беше изоставил опитите си да се освободи, въпреки, че ги подновяваше от време на време. От доста време Конрад не помръдваше и понеже го познаваше добре, Дънкан реши, че може да е заспал. Ендрю стоеше край дървото си, увиснал на въжетата, които го придържаха. Откъм лагера на Разбойника се носеха приглушени звуци от пиршество, макар и да бяха отслабнали доста от вечерта.
Ръкописът все още беше преплетен в ниския храст, а страниците му шумоляха от повеите на вятъра. Дънкан копнееше да положи някакво усилие да го скрие, но се страхуваше, че това може да привлече внимание към него.
Стражите не бяха сменявани и започнаха да стават неспокойни. Тихо обсъждаха помежду си възможността Разбойникът да е забравил за тяхната смяна.
Дънкан откри с изненада, че е гладен и жаден. Можеше да разбера жаждата, но гладът го озадачаваше. Със сигурност, човек в неговото положение, изправен лице в лице с това, което му се беше случило, нямаше де мисли за глад.
Колко дни минаха, зачуди се той, откакто той и Конрад напуснаха Стендиш Хауз? Изглеждаха половин вечност, но всъщност, като ги преброеше, излизаха пет или шест, макар и да не беше сигурен. Като си замислеше, те, по някакъв начин, се преплитаха. Толкова малко дни, а успя да попадне в толкова много беди; толкова много време, а успя да измине толкова малко разстояние.
— Трябва да са изпратили някой да ни смени — каза тихо Робин на Ейнар, но все пак достатъчно силно, така че Дънкан успя да го чуе. — По това време, вероятно всички вече са затъпели от виното, което беше дадено за всички ни. А ние дори не сме вкусили от него.
— Не бих възразил срещу една чаша — потвърди Ейнар. — Толкова рядко имаме вино. С нетърпение очаквам да си пийна. От месеци се наливаме само с бира, докато получим киселини от нея.
— Намислил съм — рече Робин — да прескоча и да взема една кратунка за нас. Ще се върна след минутка.
— Разбойникът ще ти откъсне ушите ако напуснеш поста си.
— Разбойникът, каквото и да разправяш за него — възрази Робин — е разумен мъж и не би накарал хората си да страдат излишно. Ако отида и поговоря с него, може би той ще изпрати някой да ни смени. Просто е забравил откога стоим тук.
— А затворниците?
— Нито едни от тях не е помръднал през последния час. Няма какво да се страхуваме от тях.
— Все пак тази идея не ми харесва — повтори Ейнар.
— Отивам за вино — обяви Робин. — Не е честно да ни държат тук, докато те се търкалят пияни. Ще се върна за по-малко време, отколкото е необходимо да се залюлее агнешка опашка. Може би всички са толкова къркани, че няма да ме забележат.
— Дано да има останало вино.
— Трябва да има. Бяха три бурета.
— Е, добре, щом си решил. Но побързай. Все още си мисля, че това, което правиш е безразсъдно.
— Веднага се връщам — рече Робин.
Завъртя се и бързо се скри, превръщайки се в петно зад върбовите дървета.
Вино, помисли си Дънкан, кого ли са могли да срещнат, който да им даде вино?
Откъм върбите се чу плахо шумолене. Лисицата, или каквото и да беше, все още стоеше там или се беше върнало отново.
Ейнар, който също трябва да беше чул шумоленето, започна да се обръща, но фигурата, която се надигна от върбите, се движеше твърде бързо за него. Към гърлото му се насочи ръка и се видя проблясък на метал, който потъна в гърдите на Ейнар с тъп звук. Пазачът им се изпъна моментално, изхъхри и се строполи на кълбо на земята. Единият му крак се разтрепери конвулсивно, като удряше земята.