Мъжът, който изскочи от върбите, се втурна към Дънкан и коленичи до него. На светлината на луната Дънкан зърна лицето му.
— Седрик! — прошепна той.
— Както ви споменах по-рано — прошепна Седрик в отговор — малък удар тук-там.
Ножът в ръката му преряза вървите, които свързваха ръцете на Дънкан, след което се насочи към краката му и пресече въжето, намотано около глезените му. Седрик бутна ножа към Дънкан.
— Вземи — рече той. — Ще имаш нужда от него.
Старият пчелар се надигна и се загледа към върбите.
— Почакай, човече! — прошепна Дънкан. — Остани тук и ела с нас. Ако Разбойникът разбере …
— В никакъв случай. Заради пчелите ми. Те все още се нуждаят от мене. Без мен са изгубени. И никой няма да забележи. Натъркаляли са се като мъртви.
Дънкан се изправи. Краката му бяха вцепенени от продължителното завързване. Старият Седрик си беше тръгнал, потъвайки между върбите.
Дънкан изтича при Конрад и го побутна, така че да достигне ръцете му.
— Какво има, милорд?
— Тихо! — изсъска Дънкан.
Преряза въжетата, които стягаха ръцете на Конрад и му подаде ножа.
— Освободи краката си — каза той, — а след това развържи останалите. Вторият страж се връща. Аз ще се погрижа за него.
Конрад грабна ножа.
— Благодаря ти, Боже!
Докато тичаше към върбите, Дънкан можеше да чуе тътрещите се стъпки на Робин, газещ из пясъка. Наведе се и грабна захвърлената от Ейнар сабя. Беше неудобно, тежко оръжие, което не пасваше на ръката му. Изтръпналите му пръсти се затрудниха да обхванат дръжката, но най-накрая успя да го стисне здраво.
Робин започна да говори на Ейнар още преди да е излязъл от върбите.
— Взех едно неотворено буре — триумфално обяви той. — Никой не забеляза. Поне така мисля. Всички са се оляли.
Изпъшка, докато прехвърляше бурето от едното си рамо на другото.
— Имаме достатъчно за да изкараме нощта — продължи той. — Повече от достатъчно. Ще остане дори да си измием краката, ако внезапно почувстваме нужда.
Той заобиколи групата върби и Дънкан бързо пристъпи напред. В удара нямаше нито финес, нито фантазия, нито благородство. Просто стовари сабята върху главата на Робин. Черепът се строши със звукът на пукащ се пъпеш; ръждивото желязо спря чак когато достигна до гръдната кост. Силата на удара разтресе ръцете на Дънкан. Робин не издаде звук Строполи се като дърво под ударите на брадва. Бурето се удари в земята, подскочи и се търколи, а съдържанието му се разплиска в него.
Дънкан се приведе над тялото, хвана дръжката на меча на Робин и го измъкна. След това се втурна за ръкописа, притиснал двете оръжия под мишница, грабна го, прегъна го сръчно и го пъхна под ризата си, където той прилепна към кожата му.
Ендрю беше освободен и се клатушкаше на неустойчивите си крака. Подобно беше и състоянието на Мег. Конрад се беше привел над Дребосъка и внимателно разрязваше въжетата, с които бяха привързани челюстите на голямото куче. Дънкан се втурна към Даниел, който се дръпна изплашен при приближаването му.
— Всичко е наред, Даниел. Спокойно, момчето ми — каза му той меко.
Преряза въжетата и щом се почувства свободен конят се втурна напред, след това спря треперещ. Красавица, вече освободена, изприпка встрани, а въжето, което и служеше като оглавник, се повлече след нея.
Конрад се насочи към Дънкан. Дънкан му подаде едната от сабите. Конрад вдигна ръка за да покаже, че е намерил тоягата си.
— Бяха я оставили до мене — поясни той.
Дънкан метна едната сабя настрани.
— Какво, по дяволите, става с Ендрю? — попита той.
Отшелникът се препъваше наоколо и се взираше в земята.
Дънкан се насочи към него и го сграбчи за ръката.
— Хайде — подкани го той. — Трябва да се махаме оттук.
— Тоягата ми — изохка Ендрю. — Не мога да намеря тоягата си.
Внезапно се наведе напред.
— А-а, ето я — рече той с облекчение.
Грабна я в ръка и тупна с нея по земята.
— Накъде, милорд? — запита Конрад.
— Обратно към хълмовете. Там имаме по-големи шансове.
Конрад се втурна напред, грабна Мег и я метна на гърба на Даниел.
— Дръж се здраво — рече и той. — Навеждай се, за да не те одраскат клоните. Трябва да се вкопчиш с цялата си сила, понеже нямаме седло. Аз дори не знам къде е проклетото седло.
16
Спряха на откритото било на скалистия хребет, където предишната нощ Дивият ловец беше завил по небето. Луната беше слязла ниско на запад и в дърветата под тях няколко птици започваха да се размърдват и цвърчат. Мег се спусна от Даниел, благодарна за престоя, а Ендрю приседна на един камък.