— И двамата изнемогват — обърна се Дънкан към Конрад. — Може би трябва да се окопаем тук и да изчакаме какво ще се случи.
Конрад се огледа наоколо.
— Мястото е добро — съгласи се той. — Можем да застанем с гръб към скалите и да ги задържим, ако се появят. По-добре отколкото да ни хванат в гората.
Показа китките си на Дънкан. Те все още носеха грозни червени ивици от въжетата, кожата беше протрита и кървеше.
— Забелязах, че и вашите са същите.
— Вързаха ни здраво — отбеляза Дънкан. — Ако не беше Седрик …
— Той трябваше да дойде с нас. Ако Разбойникът открие, че той …
— Може би няма да разбере. Всичките бяха мъртво пияни. Някой беше им дал три бурета вино. И те, разбира се, са се опитали да го изпият. Кой ли им е дал вино?
— Може би са го намерили. В някоя от изгорените ферми.
— Не. Ейнар, а може и да беше Робин, каза, че някой им го е дал.
— А вие сте попитали старият Седрик дали иска да дойде с нас?
— Точно така. Той отговори, че не би могъл. Че пчелите му се нуждаели от него.
— Духът не се появи тази нощ.
— Може би е идвал и като е видял какво се е случили, е хукнал да търси за помощ Снупи.
— Ако се беше появил, щеше да изкара ангелите на двамата пазачи. И двамата щяха да се изпарят.
Дънкан поклати глава.
— Какво щяхме да спечелим от това? Дори и тогава, Духът нямаше да може да ни развърже.
— Да — съгласи се Конрад, — може би е станало точно така. Може би се е появил и след това си е тръгнал. Но какво да правим сега, милорд?
— Ще трябва да го обсъдим, да го обмислим — отвърна Дънкан. — Все още не съм напълно сигурен какво трябва да направим. Може би трябва да намерим място, където да се скрием и да изчакаме ситуацията да се поизбистри.
— Ако се избистри.
— Трябва да направим нещо. Нямаме храна, нямаме одеяла. Нищо нямаме. Освен това Разбойникът взе магьосническия амулет.
— Малка загуба — отбеляза Конрад. — Това е само една красива играчка.
— Може да е нещо повече от това — възрази Дънкан. — Може да е могъщ талисман. Може да ни е предпазвал. Успяхме да се измъкнем от магията, с лекота победихме плешивите, върколаците подвиха опашки и избягаха. За всичко това може да е допринесъл амулетът.
— Обаче не ни защити от Разбойника.
— Така е — съгласи се Дънкан. — Срещу Разбойника не ни помогна. Но съм сигурен, че в останалите случаи го е направил.
Ендрю стана от камъка си и се приближи към мястото, където бяха седнали.
— Знам — започна той — какво си мислите за мене. Преди нямаше време за това, но сега, след като си поехме дъх, може би искате да ме накажете за това, че изоставих поста си. Аз бях този, който трябваше да пази. Оставихте ме като страж срещу всяка възможна опасност. Но аз задрямах. Сигурен съм, че съм придрямал. Това трябва да е начинът, по който са ни нападнали — аз съм клюмал, докато е трябвало да съм на пост.
— Значи така се е случило — рече Конрад. — Позачудих се малко, но нямах време да мисля повече за това. Значи ти си заспал бързо. Защо е трябвало да спиш? Ти спа през цялата предишна нощ, отпуснат в седлото на Даниел.
— Това, разбира се, е вярно — съгласи се Ендрю, — но сънят ми не беше спокоен. Не беше такъв сън, какъвто може би си мислите. По-скоро приличаше на дремане. Не здрав и стабилен сън. Макар да не предлагам това като извинение за провала си. Всичко стана заради някаква слабост в мене, слабост на тялото. Умът може да казва на тялото да изпълни нещо, но тялото да не успява. Не съм от материал, подходящ за правене на мъченици.
— А освен това — прекъсна го Конрад — имаш уста, която не млъква.
— Не мисли повече за това — рече Дънкан. — Всеки си има своите слабости. В края на краищата, всичко се оправи.
— Ще се постарая — заяви Ендрю — да компенсирам провалът ми в този случай. Ще опитам по-сериозно да изпълнявам задълженията си като войник на Бога. Кълна ви се, отсега нататък можете да разчитате напълно на мене.
— Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре — предложи Конрад, — ще бъда очарован да те ритна по задника. Това може да облекчи съвестта ти, която изглежда, че страда болезнено.
— Ако ще го направите, сър — рече Ендрю пламенно, — моля ви, нека да бъде як ритник, без силата му да отслабва поради съображението, че съм ви спътник.
Завъртя се и като се наведе напред, повдигна дрехата си и показа голия си, мършав си задник.
— Прекратете тези палячовщини — викна Дънкан. — Не подобава на един войник на Бога да излага кокалестия си задник пред добрите си другари. Спусни си дрехата и се изправи като мъж. Сър отшелник, отсега нататък ще очаквам от вас повече благоприличие.