Замисли се какво трябва да предприемат по-нататък и за предстоящия път, и откри, че потреперва при тази мисъл. Досега бяха напреднали малко, а бяха успели да попаднат в толкова много беди. Сега трябваше да пътуват без амулета на Уалфърт, а без него неприятностите можеха да станат по-лоши. Беше убеден, че амулетът им е помогнал да се справят с магията, плешивите и върколаците, но все пак, щом се замисли, разбра, че някъде греши. Амулетът не е могъл да им бъде от полза при плешивите, тъй като при битката си с тях все още не беше го намерил. При все че беше възможно, помисли си Дънкан, всичко да е било просто случайност. Със сигурност амулетът е бил някаква защита срещу магията и върколаците. Може би победата над плешивите можеше да бъде обяснена с нещо друго — Даян и нейният грифон. Вероятно, до последният момент плешивите не са очаквали да видят Даян и грифонът и редом с останалите. Да, рече си той, като си мислеше озадачено, това трябва да е обяснението.
И все пак знаеше, че трябва да продължи — с или без амулета, по какъвто и да е начин, независимо при какви условия. Нямаше избор, беше взел това решение в нощта, когато лежеше в пещерата на отшелника. Дългата история на предците му правеше другите решения невъзможни. А когато тръгнеше, другите щяха да потеглят с него — Конрад, защото двамата бяха неразделни като братя, Ендрю, заради налудничавата си мания да бъде войник на Бога. А Мег? Нямаше причина Мег да продължи, нито пък това щеше да и донесе някаква полза, но все пак беше убеден, че ще дойде.
Слънцето се издигна високо в небето и въздухът се изпълни със сънливост — мека, топла сънливост. Дънкан усети, че клюма, полузаспал. Стана прав, няколко пъти пое дълбоко въздух за да се отърси от дрямката, но след няколко минути отново клюмаше. Тялото го болеше, а китките му бяха възпалени от ожулванията. Празният му стомах виеше от глад. Жадуваше за сън. Ако можеше да заспи, помисли си той, може би когато се събудеше болките и възпалението, а дори и остротата на глада, щяха да са преминали. Но не трябваше да заспива. Не сега. Не още. По-късно щеше да има време за сън.
До него Конрад се изправи на крака, взирайки се надолу към склона. Направи половин крачка напред, като че ли несигурен в това, което вижда, след което заяви:
— Ето я.
Дънкан се застави да стане и се загледа надолу заедно с Конрад. Ендрю не помръдна. Прегънат на две, сграбчил с ръце тоягата си, с глава почти до коленете му, той дълбоко спеше.
В края на гората под тях Дънкан съзря слабо движение. След това, като се взря по-внимателно, видя, че това е Мег. Катереше се с усилия по склона, приведена, почти лазеше. После се препъна, с мъка се изправи на крака и пак продължи, като се придвижваше бавно, с криволичене.
Конрад тичаше надолу по хълма. Когато стигна до нея я вдигна, прегърна я в ръце и се заизкачва нагоре по хълма заедно с нея. Внимателно я свали на земята срещу Дънкан. Когато тя се опита да се изправи, той и помогна и я вдигна да седне.
Тя погледна към тях с мъничките си очички. Челюстите и се размърдаха и от устата и се чу дрезгав звук.
— Мъртви — рече тя.
— Мъртви ли? — попита Дънкан. — Хората на Разбойника?
— Всичките — прошепна тя хрипливо. — Лежат на брега.
— Всичките са мъртви?
— Всичките. Мъртви и кървави.
17
Дрипите на прегърбените фигури, лежащи по пясъка, се развяваха от вятъра, който подухваше откъм блатото — не на всички, понеже беше очевидно, че някои от мъртвите са от плешивите, а те нямаха дрипи, които да бъдат развявани. Огромни черни птици бяха накацали по телата или подскачаха сърдито между тях, но имаше също и други птици, макар да бяха незабележими от пръв поглед, малки птици от гората и крайбрежието, които подскачаха или тичаха наоколо, като кълвяха със зловещите си малки човки късовете месо, разпръснати пo земята или из черната, съсирена кръв, събрала се на локви по пясъка. Телата лежаха на малка площ, като че ли групата на Разбойника се беше събрала за да образува плътен фронт срещу масираното нападение, което трябва да беше направено от три страни, като им беше отрязало пътищата за отстъпление с изключение на блатото, което само по себе си беше смърт. Багаж и дисаги, тенджери и тигани, одеяла и дрехи, кани, оръжия лежаха разпръснати навсякъде. Огънят все още слабо тлееше и изпращаше към небето тънки, извиващи се нишки дим. Нататък по плажа половин дузина коне стояха унили, с наведени глави. Останалите коне не се виждаха. В този момент сигурно се бяха разпръснали надалече. Край разбъркана купчина дърва за горене небрежно бяха натрупани седла, плъстени подложки и други такъми.
Щом стигна край върбовата горичка Дънкан спря, а с него и останалите, и се загледаха в сцената на клането. Като гледаше към нелепото струпване на тела, Дънкан усети горчив вкус да се надига в гърлото му и се опита да подтисне желанието си да повърне, защото това щеше да бъде унизително. При все че беше чел в ръкописите на Стендиш Хауз зловещите, смразяващи описания на битки и мрачните, черни описания на техните последици, сега за първи път виждаше със собствените си очи касапницата на сражение.