Странно беше, помисли си той, да се се чувства по този начин. Не усети нищо подобно при схватката с плешивите в градината или при боя с върколаците. Само преди няколко часа сцепи черепа на неподозиращия Робин и това беше само една подробност, необходима работа, която трябваше да се свърши в борбата им за оцеляване. Но тук беше различно. Липсваше личното му участие. Той не беше замесен. Това беше смърт в голям мащаб, доказателство за смъртта и за насилието, което я беше донесло на тази малка земя, разпростряла се между плоското блато и стръмно издигащите се хълмове.
Ето тук лежи човек, каза си Дънкан, който е изпитал насилието и мъката, а с него и останалите, и, втренчен в малката група изкривени тела, се опита да убеди себе си, че трябва да се радва, че това им се е случило, че това го освобождава от страха му, дори че това може да е по някакъв начин резултат от неговата омраза, но с изненада откри, че не може да мрази мъртвите.
Не за първи път срещаше смъртта. Беше на около десет години, когато старият Уелз дойде в стаята му, където се криеше и го заведе в голямата стая, където дядо му лежеше умиращ. Останалата част от фамилията беше там, но той не виждаше ясно друго лице освен изострените ястребови черти на лицето на стария човек, който лежеше на леглото. В четирите ъгъла на леглото бяха запалени високи, дебели свещи, като че ли, ако старият човек, лежащ там, беше вече мъртъв, техният трепкащ пламък можеше да отблъсне поне малко черния мрак на смъртта. До леглото беше застанал Негова светлост, обвит с блестящата си и все пак мрачна дреха на духовник, мърморещ латински молитви за успокоение и благославяне на умиращия. Но всъщност той наблюдаваше дядо си, единственият когото истински виждаше, крехкото старо тяло увенчано от свирепостта на ястребовото лице. И въпреки отчаяната свирепост на лицето — човек, крехък като мидена черупка, човек, направен от восък, восъчен дубликат на един човек, който вече си е отишъл.
Конрад докосна ръката му.
— Милорд?
— Да — рече Дънкан. — Съжалявам. Бях се замислил.
Тръгнаха напред бавно, като пристъпяха тежко и замислено и с приближаването им големите черни лешояди, като грачеха обидено заради нарушаването на техния пир, разпериха криле и ги размахаха мощно за да издигнат тежките си тела. Малките птици изчакаха малко за да погледнат нахалниците, а след това също отлетяха във във вихрушка от размахани криле.
Бели и пусти лица, някои от тях с очи, вече изкълвани от хищните птици, гледаха неразбиращо към тях от купчината преплетени тела.
— Това, което трябва да направим сега — заяви Конрад — е да намерим онова, което ни взеха — вашия меч, амулета, на когото толкова се уповавате, седлото на Даниел, нашите одеяла и малко храна за нас. А след това можем да оставим това място след нас, благодарни, че всичко е свършило.
Дънкан спря, а Конрад продължи бавно да обикаля между мъртвите. Мег изтича напред, като се привеждаше, наподобявайки донякъде отлетелите лешояди, и събираше разни вещи, които лежаха по земята. Ендрю стоеше назад, облегнат замислено на тоягата си, а слабото му лице надзърташе изпод качулката. Дребосъкът следваше Конрад по петите като ръмжеше тихо срещу мъртвите.
— Милорд — подвикна Конрад, — моля ви, елата насам.
Дънкан побърза да заобиколи купчината мъртви за да отиде от страната на Конрад. Погледна към тялото, което му сочеше Конрад. Очите му бяха отворени и гледаха към тях.
— Разбойникът — рече Конрад. — Кучият син е все още жив. Да го довърша ли?
— Няма нужда да го довършваш — отвърна Дънкан. — Няма да си тръгне оттук. Дошъл е последният му час.
Устата на Разбойника се раздвижи и думите се процедиха навън.
— Стендиш — рече той. — Значи пак се срещнахме.
— При малко по-други обстоятелства от последния път. Тогава възнамеряваше да ме одереш.
— Те ме измамиха, Стендиш — думите затихнаха и Разбойникът затвори очи. След това отново се засилиха, но очите му останаха затворени. — Казаха ми да те убия, но аз не те убих.
— И поради това трябва да изпитвам към тебе милосърдие?
— Използваха ме, Стендиш. Използваха ме за да те убия. Нямаха желание сами да свършат тази работа.