— Кои са тези „те“, за които говориш?
Очите се отвориха отново и се втренчиха в Дънкан.
— Ще ми кажеш ли нещо честно? — попита Разбойникът. — Заклеваш ли се в кръста?
— Пред един умиращ, да. Кълна се в кръста.
— Има ли съкровище? Имаше ли изобщо някакво съкровище.
— Няма никакво съкровище — отговори Дънкан. — Никога не е имало.
Очите на Разбойника се затвориха отново.
— Това беше всичко, което исках да зная. Просто трябваше да го зная. Сега можеш да позволиш на онзи, големия дръвник, който стои до тебе …
Конрад вдигна тоягата си.
Дънкан поклати отрицателно глава към него.
— Няма нужда. Нищо няма да спечелим.
— Освен удовлетворението.
— Няма да има никакво удовлетворение — възрази Дънкан.
Ендрю беше дошъл за да застане до тях.
— Трябва да бъдат казани някои последни думи — обърна се той тихо към Дънкан. — Последни обреди за умиращия. Не съм нито екипиран, нито упълномощен да ги извърша. Но няколко думи …
Разбойникът отвори отново очи, но те не можаха да се задържат отворени. Клепачите потрепериха и се спуснаха отново.
— Разкарайте лицемерното копеле оттук — измърмори той толкова тихо, че думите едва се чуваха.
— Не си добре дошъл — каза Конрад на Ендрю.
— Само една последна услуга — прошепна Разбойникът.
— Да, каква е тя, Разбойник?
— Ударете ме по проклетата глава.
— Не мисля да го направя — възрази Конрад.
— Лежа пред смъртта си. Помогнете ми да умра.
— И без друго скоро ще умреш — рече му Конрад.
Ендрю пусна тоягата си и издърпа голямата тояга от ръцете на Конрад. Тя се вдигна и се спусна.
Конрад се втренчи с удивление в празните си ръце.
— Една последна дума? — попита Дънкан. — Това ли е последният ти обред?
— Аз му дадох милост — рече Ендрю, като връщаше тоягата.
18
Направиха бивак на брега, на известно разстояние от купчината мъртви. Нощта се спускаше и откъм блатото се чуха далечните ридания. Вятърът раздухваше огъня, който хвърляше трепкаща светлина, достигаща до високите канари и до края на неподвижното блато.
Блатото е ужасяващо място, каза си Дънкан, като седеше край огъня, ужасяващо в своята разпростряла се гладкост, в своята самота, водна пустош, която достигаше докъдето ти виждат очите — нито езеро, нито тресавище, а едно място на множество малки вирове и мудни потоци, разделени от гъсто растяща блатна трева и тръстики, изпъстрено тук-там от малки върбови горички и други водолюбиви храсти и дървета. Попаднал в средата му, човек трудно би намерил безопасен път навън.
Конрад, който седеше срещу Дънкан от другата страна на огъня, се обади:
— Лесно се измъкнахме, милорд. Не само си спасихме главите, но и си върнахме това, което ни принадлежи — вашия меч, амулета и останалото заграбено.
— Жалко за стария Седрик — рече Дънкан.
— Трябваше да останем да го погребем — заяви Ендрю. — Той заслужава поне това.
— Няма да му направим голяма услуга — възрази му Конрад. — Независимо от това колко дълбоко ще изкопаем гроба, вълците ще го изровят за един-два дни.
— Става късно — каза Дънкан. — Имаме само няколко часа преди да стане тъмно. Искам да се отдалечим колкото се може повече преди залез слънце.
Духът доплува при тях. Носеше се във въздуха между тях и блатото.
— Е, най-накрая — заговори с отвращение Ендрю. — Къде беше досега? Попаднахме в беда …
— Аз знам, че бяхте в беда — прекъсна го духът. — Върнах се онази нощ и съзрях бедата ви. Не се показах защото знам, че, поради моята нематериалност, нищо направено от мене не би ви помогнало. Така че незабавно се отправих да търся Снупи или, може би, някой друг като него, като се надявах да ги призова
да ви окажат каквато могат помощ. Но не успях да ги открия …
— Този Снупи — възкликна Ендрю. — Нищо не струва, а освен това е безотговорен, както и ти. Ще ви кажа, че не трябва да му се вярва. Нищо хубаво няма да ни докара.
— През онази нощ ни помогна — обади се Дънкан. — При Христос на хълмовете. Предупреди ни да се махнем от там. Показа ни пътя.
— Е, добре — отстъпи отшелникът, — от време на време може би е от някаква полза. Когато има желание. Но не може да се разчита на него. Склонността му към пакости е дълбоко вкоренена в него.
— Щастлив съм да докладвам — намеси се Духът, — че понастоящем няма никаква опасност. Каквито и плешиви да има, те са далеч отвъд хълмовете, от другата им страна.
— Плешивите са били тук тази сутрин — каза Конрад. — Убили са Разбойника.
— Това го знам — отвърна Духът. — Обаче не са се бавили. Сега са далече.
— Може би Разбойникът и хората му са се крили в прохода — предположи Дънкан. — Поради това никой не ги е видял. Сигурен ли сте, че плешивите не се крият в прохода.