— Сигурен съм — отговори Духът. — Току що идвам оттам. Хрумна ми същата мисъл. Идвам направо оттам. Пропътувах цялата му дължина — той потрепера. — Ужасяващо място.
— Отвъд него трябва да има замък — каза Дънкан. — Така каза Снупи.
— Било е замък някога. Сега е развалина, нищо повече. Камъните са нападали. Не е по-различно от могила. Върху него растат дървета и целият е покрит с мъх.
Мег си мърмореше нещо, приведена на мястото където седеше край огъня, далеч от останалите. Беше взела няколко камъчета и като че ли играеше някаква игра с тях.
— Хвърляш руни — рече Ендрю с отвращение в гласа си. — Какво ти казват? Какво видя за нас?
— Беда — отвърна вещицата. — Нова беда. Голяма беда.
Дънкан се обади:
— Ние бяхме вече в беда, стара бабо. Получихме своя дял от беди.
— Никой не е получил своята част — каза Мег. — Не са разделени равно. Някои познаха и мъка и беда, а други — нищо.
— Можеш ли да ни кажеш какъв вид има тази беда? — попита Конрад. — Така ще бъдем подготвени когато ни сполети.
— Руните не казват толкова много — Само, че на пътя пред нас лежи голяма опасност.
— Мамиш ни — намеси се Ендрю. — Всичко това е измислица. Това, което имаш не са руни. Това не са нищо повече от камъчета. Руните са камъни, които има някакви магически знаци по тях.
— Не е любезно да говориш така — прекъсна го Дънкан. — Трябва да приемем, че жената си разбира от работата.
— Добре казано — каза Мег, — за което ви благодаря, сър. Когато човек си разбира от работата може да вземе всеки камък и той ще му послужи за целта. Тайната не е в камъните, а в знанията на хвърлящия.
— Има нещо, което можеш да ми кажеш — рече Дънкан. — Мисля, че може би знаеш. Какво е това ридаене, което се чува откъм блатото? В него звучи печал.
— Това е печал — отвърна Мег. — Тъгуване за света. За целия живот на Земята. За хората и всичко, което съществува сега или е съществувало преди изобщо да има хора.
— Говориш светотатства — обади се Ендрю. — Чувал съм някъде това и преди, не твърде отдавна и тогава не говорих за него. Но сега ще говоря. Библията казва, че не е имало живот преди човека, че всичко живо е сътворено в един и същ ден. В Битието е написано, че …
Дънкан го прекъсна.
— По-кротко, приятелю. Има някои големи доктори, изучаващи скалите, които мислят другояче. Те са открили отпечатани върху камъните …
— Аз също чух за това — продължи Ендрю. — Нямам им никаква вяра. Всичко това са измислици.
— Всекиму своята вяра — каза Дънкан. — Няма да я аргументираме.
След това се обърна към Мег.
— Печал, казваш. От кога или откъде идва тази печал?
— Не знам — отвърна Мег. — Това е скрито за мене. Това, което знам е, че на много места по света се чуват тези звуци на печал. Пусти места, самотни и изоставени. Оплакване на света.
Дънкан седна и се заслуша в оплакването на света. Като че ли идваше от някакво далечно място, не задължително в блатото, макар и да идваше над него — може би, помисли си той, от някое тайно място, където нещастията и разочарованията на света се събират в един общ фокус. Оплакване за всички събития, които са могли да бъдат, но не са се осъществили — за кръстоносния поход, който никога не получил подходящ старт, като оставил Йерусалим в ръцете на неверниците; за иберийските кораби, които никого не прекосили океана до тези пристанища или непознати земи, които все още ги очакват; за Европа, която все още лежи в застоя, като оре изтощените земи със същите рала, които са били използвани преди столетия, а селяните, в по-голямата си част, все още живеят в мрачни и отвратителни коптори ; за петната от неверие, които все още стоят, някои от тях почти в сянката на величествените църкви, издигнати с потта и молитвите на християните за прослава на Бога.
Една зла сила, беше казал Негова светлост, която се угоява и дебелее от нещастието на човечеството, която се придвижва по стратегически кризисни точки за да гарантира продължаването на нещастието. Това Зло в миналото беше удряло на много места, в стратегически точки и сега беше ударило Британия. Какви фактори бяха направили Британия стратегическо място за удар? Британия, през цялата си история, е била тихо място, едно затънтено кътче на света, където може да е имало местни караници и дрънкане на оръжие, но никога не е била район, който да е предизвиквал голямо внимание.
— Добри ми господине — каза Духът, като се придвижи до него. — Вярвам, че не съм направил нещо лошо. Бях ви верен при разузнаванията си. Винаги съм ви казвал истината.