— Бяхте лоялен — допълни го Дънкан, — макар и да не разбирам вашата лоялност. Няма причина на света, поради която да сте лоялен към мене.
— Казахте ми веднъж, обаче, че не бихте ме поканили да дойда с вас, въпреки че не виждате начин, по който можете да ме спрете да го направя. Знам, че това не беше забележка, която е трябвало да бъде нелюбезна, но от тогава тя гризе сърцето ми.
— И какво смятате, че трябва да кажа? — попита Дънкан. — Че ако имам друга възможност, трябва да ви поканя? Не знам дали ще кажа това или нещо друго. Радвам се, че избрахте да дойдете с нас.
— Наистина ли мислите така, сър?
— Най-искрено смятам така, Дух.
— Тогава — заяви Духът, — аз ще продължа с леко сърце. Кога предполагате, че ще стигнем в Оксънфорд. Горя от нетърпение да открия някой уважаван доктор там и да дискутирам с него моя случай.
— Със скоростта, с която се придвижваме досега, може никога да не стигнем там.
— Не е възможно наистина да мислите така, сър.
— Предполагам, че не мога. Все някой ден ще стигнем в Оксънфорд.
Но още докато го казваше, се чудеше дали наистина е така. Досега бяха изминали твърде малко мили и ако се забавят много епископ Уайз може да е мъртъв много преди да успеят да сложат ръкописа в ръцете му. И ако не заварят добрия епископ там, тогава тяхното пътуване в най-добрия случай щеше да бъде една глупава мисия.
Щеше да помогне, помисли си той, ако знаеха разположението на Ордата на Опустошителите. Трябваше да са някъде в Северна Британия, може би събрани за тази странна процедура, която ще им донесе подмладяване. Определено сега беше времето да започне процедурата, помисли си той, понеже със сигурност бяха прочистили напълно тази област на опустошение, която беше предназначена да ги защитава от всякаква намеса. Възможно бе, каза си той, Опустошителите да бяха поставили тези барикади по пътя му по простата причина, че неумишлено се е насочил право към тяхното сборище и чрез това създавайки тази възможност за намеса, от която се пазеха. Ако знаеха къде се намират, той и групата му можеха да ги заобиколят отдалече и беше възможно Опустошители да ги оставят на мира.
Замисли се за маршрута, по който пътуваха досега, като се надяваше да открие някаква нишка, която да му бъде полезна при планирането на по-нататъшното придвижване. Но при това припомняне се сети за Даян и нейния грифон. Опита се да я приеме, колкото е възможно по-твърдо, само като една случка по пътя, но умът му се колебаеше и се връщаше към спомена за нея. Опита се да си я представи, да възстанови спомена, който беше задържал за нея, но откри, че е неспособен да го направи. Всичко, което беше останало в ума му беше, че носеше бойна брадва и яздеше грифон. Какъв цвят беше косата и? Удивен установи, че не знае. Какъв цвят бяха очите и? Отново не можеше да каже. Формата на лицето и, откри той, също напълно му убягваше. Като се замисли, разбра, че беше гледал за нея, беше я търсил всеки ден, откакто я срещна за пръв път, което беше само преди няколко дни, но изглеждаше, по някаква причина, много по-отдавна, отколкото беше всъщност.
Защо, учуди се той, беше толкова завладян от нея, без всъщност да знае в умът си, че е обхванат от такава мания, но все още мислещ за нея, през свободните минути, всеки ден откакто я видя.
— Милорд — каза Конрад — пада мъгла. Ще трябва да внимателно да наблюдаваме през нощта.
Казаното от Конрад беше вярно. През последните няколко минути високо във въздуха над блатото се беше надигнала мъгла и сега пълзеше към тях. Откъм блатото долиташе, заглушен от надигащата се, сгъстяваща се мъгла, ридаещият звук — оплакването на света.
19
Достигнаха края на брега когато слънцето се беше спуснало доста на запад и навлязоха в прохода. Той представляваше тясна пукнатина между две издигащи се скални стени, като че ли някога, в далечното миналото, великан с тежък меч беше разцепил с един-единствен удар планината. Пясъкът от брега се беше нанесъл на известно разстояние в прохода и образуваше вълни и малки дюни, нашарени от следите на хора и коне — вероятно от групата на Разбойника. Но след няколко ярда пясъкът свършваше и дъното на цепнатината беше твърда скала. Случваше се на известно разстояние да бъде равен като под, след това можеше да е грапав и разбит за известно време, а често почти препречен от каменни плочи, откъртили се от скалите и нападали на дъното на прохода. Нямаше никаква растителност — нито стрък трева, нито малки храсти или дървета, вкоренени отчаяно в стените от твърда скала. Постоянен безмилостен вятър духаше през пукнатината откъм блатото. Високо горе в празнотата напористия вятър виеше и стенеше, понякога стихваше до шепот, друг път се извисяваше до пискливо и жалостиво ридание.