Заеха автоматично редът, в който се придвижваха от тръгването си от селото — Дребосъкът водеше, но стоеше много по-близо, отколкото на открито място. Зад него следваше Конрад, зад Конрад — Красавица и отшелникът, които сега вървяха в редица, понеже нямаше място за да застанат един до друг. Зад тях двамата идваше Дънкан, следван по петите от Даниел, а Мег се беше сгушила на гърба на коня, вкопчена в седлото за да се предпази от падане при погрешна стъпка на Даниел.
Проходът тънеше в здрач. Слънчевата светлина можеше да достигне до дъното само за кратко време през деня, когато слънцето беше точно отгоре. Горните части на източната скала бяха осветени от слънцето, но с отминаването на деня, сянката пълзеше все по-нагоре по стената, а ивицата слънчева светлина ставаше все по-тясна и сянката в долната част на прохода — все по-плътна.
Дънкан имаше чувството, че вървят по дъното на кладенец, изолирани от външния свят, отрязани от всичко, което би могло да се случи там, изолирани, но не и защитени, защото това място можеше да бъде и капан.
Заеха по навик обичайния си ред и макар и подходящ ако бяха на открито място, Дънкан разбра, че тук беше погрешен. Ако имаше място, където да маневрира, Даниел, който беше последен, можеше да се завърти и да посрещне всяка опасност, идваща зад тях. Но тук мястото за маневриране беше малко, а имаше участъци по пътеката, където завъртането би било невъзможно. Дънкан се притисна към дясната скална стена и когато Даниел, виждайки го да спира, също спря, господарят му го подтикна напред.
— Всичко е наред, момче — успокои той коня. — Искам да мина най-отзад.
Ако в началото на колоната се появи някаква опасност, каза си той, Дребосъкът и Конрад можеха да я задържат, докато успееше да се присъедини към тях.
Като пристъпваше внимателно, почти изящно, Даниел мина покрай него, притискайки го силно с косматото си тяло към скалата. Дънкан каза на Мег:
— Наблюдавай какво става напред. Кажи ми веднага ако стане нещо.
Над тях вятърът пищеше и стенеше. Освен това, обаче, единствените звуци бяха звънтенето на подкованите с желязо копита на Даниел и потропването на копитцата на ситнящата Красавица.
Пристъпвайки бавно зад Даниел, Дънкан докосна с ръка кесията си, която откри и приши отново на колана си, и усети податливото пукане на ръкописа. Като премести ръката си малко по-долу срещна малката издатина на амулета на Уалфърт, който взе обратно от джоба на Разбойника. При докосването му се почувства окуражен. Нещо беше спомогнало за да ги прекара невредими през всички опасности, с които се срещнаха, и той се почувства уверен, че това не може да е било само случайност. Възможно ли е да е бил амулетът? Дали не е възможно, през годините, в които е лежал в гробницата на Уалфърт да е увеличил магията си, както доброто бренди, като остарява придобива по-добър вкус и аромат? Но магия или не, каза си той, могъщ или слаб, той се чувстваше по-добре като го имаше отново.
Времето минаваше и сянката бавно изпълзяваше нагоре по лявата стена на скалата. Нямаше никакъв признак, че наближават края на прохода; напред не се мержелееше никаква дневна светлина. По необходимост вървяха с бавно темпо, но по това време трябваше да приближават края. Какво беше казал Снупи — пет мили или приблизително толкова? Въпреки, че, както казваше Ендрю, вероятно не можеше да се възлага голямо доверие на това, което казваше таласъмът. Ако таласъмът беше близо до истината, дори при тяхната бавна скорост трябваше досега да са изминали това разстояние. За момент Дънкан си представи, че проходът няма да свърши никога; че е омагьосан и че продължава вечно; че те никога не биха могли да достигнат края му.
От доста време му се струваше, че звуците, издавани от вятъра в горната част на пукнатината са се променили и вече не са просто звуци на вятър, а гласове, като че ли крещеше и пищеше конгрес на прокълнати души, викащи напред-назад неразбираеми думи.
Вятърът утихна, звуците спряха и всичко стана мъртвешки тихо. На Дънкан тишината се стори по-ужасяваща от воя и писъка. Тропотът на копитата на Даниел и Красавица проеча остър и ясен, като ударите на барабан, под които те маршируваха към незнайна, но сигурна участ.
Отново задуха вятър и гласовете се чуха пак, като че ли бяха гласове, а не негови фантазии. Но сега над писъците от страх и виковете на агония се издигна един глас, който заглуши всички останали. Той повтаряше непрекъснато „Свещен! Свещен! Свещен!“ Една и съща дума се повтаряше отново и отново, всяко повторение въплъщаваше възторжен и ужасяващ плам. От време на време на Дънкан му се струваше, че думата става по ясна, след това не можеше да бъде напълно сигурен, при все че миг по-късно беше убеден, че я е чул правилно. Но независимо от това ясна или не, тя носеше тази объркваща, почти смущаваща пламенност на еуфоричен възторг — такъв възторг, какъвто би изразила осъдена душа, която внезапно и неочаквано е била издигната от Чистилището до самите порти на Рая.