Дънкан сложи ръце на ушите си за да заглуши звукът на този радостен химн и когато ги махна няколко мига по-късно, Конрад крещеше напред:
— Светлина — викаше той. — Виждам светлина. Приближаваме се към края.
Като се взря напред Дънкан не можа да види светлина, но това не беше за чудене, понеже тук пътеката беше изключително тясна и голямото тяло на Даниел запълваше по-голямата част от нея, като му закриваше гледката. Но след малко успя да различи слаб проблясък, който направи каменните стени малко по-светли. Възторжения глас продължаваше да крещи „Свещен! Свещен! Свещен!“, но със засилването на светлината звукът загуби силата си и възторга си, и най-накрая изчезна напълно. Писъкът на вятъра отслабна до мънкане, прокълнатите души замлъкнаха, а напред можеше да зърне зелената и приятна местност, за която беше споменал Снупи.
Наистина беше зелена и приятна местност, широко извита долина, преградена от хълмовете, през които бяха минали. Пред тях лежаха развалините на замъка, за който ги беше предупредил таласъмът.
Замъкът беше малко повече от купчината, която беше описал Духът. Две разпадащи се кули все още стояха на стража във всеки край, но между тях камъните лежаха натрупани на неподредени купчини, а острите им ръбове бяха закръглени и смекчени от промените във времето. Но това, което привлече вниманието на Дънкан бяха разположените на голямо разстояние изправени камъни, които вече не бяха вертикални, а наклонени под различни ъгли. Беше несъмнено, че някога целият замък е бил заобиколен и пазен от кръг масивни камъни, подобни на тези в Стоунхендж и, в по-малки размери и на други места, или поне така му бяха казали. Но този кръг беше по-голям от кръгът в Стоунхендж, доколкото можеше да се вярва на приказките на пътниците, може би дори много по-голям, понеже този замък някога е обхващал много акри. В онези дни, помисли си Дънкан, трябва да е представлявал внушителна гледка, но сега, както и замъкът, беше значително разрушен. Трегерните камъни бяха паднали от местата си при бавното накланяне на вертикалните, и сега лежаха полузаринати на повърхността или, все още не напълно паднали, стояха подпрени в единия си край на изправения камък.
Няколко минути деляха слънцето от западния хоризонт и сенките в долината се протягаха, и ставаха все по-тъмни. Отвъд замъка течеше спокойна река, без да бърза в своя ход, над нея летяха малки ята патици, а други плуваха по повърхността и. Зад себе си Дънкан можеше да чуе смекчения шепот на вятъра, духащ през прохода.
Отиде напред за да се присъедини към Конрад. Дребосъкът изтича напред, като претърсваше склона пред тях, душейки земята.
— Предлагам да се спуснем до реката и да направим лагер там — каза Дънкан. — Утре ще тръгнем по-рано.
Конрад кимна в знак на съгласие.
— Ще бъде добре — допълни той — да повървим на открито. Ще можем да се движим по-бързо.
— Трябва да се движим по-бързо — заяви Дънкан. — Загубихме много време.
— Ако бяхме успели да хванем няколко коня от тези на Разбойника.
— Опитахме — отвърна Дънкан. — Не позволиха на никого от нас.
— Все пак можем да се движим бързо — рече Конрад. — Имаме добри крака.
— Отшелникът ще ни забави.
— Можем да го качим на Даниел заедно с Мег. Този кон може да ги носи и двамата, и да не забележи.
— Ще се погрижим за това — каза Дънкан. — Отшелника ще нададе вой. Той иска да бъде същия като тебе и мене.
— Ще му позволя това — обяви Конрад — ако може да издържи с нас.
Тръгнаха надолу по склона, а другите ги последваха. Бяха стигнали до края му и тръгнаха да пресичат долината, когато Мег нададе писък.
Те се обърнаха.
От обраслия с дървета хълм, намиращ се от източната страна на прохода, към тях идваха в редица плешиви, а след тях се мержелееше куп мъгла, или поне приличаше на мъгла, която се вълнуваше и колебаеше, като че ли обхваната от някакво смущение. От търкалящия се куп избликваха струйки и изглеждаше, че отпуснатите фигури на плешивите се движат, потънали до коленете в мъгла. През пукнатините във въртящата се мъгла се мяркаше някаква отвратителна чудовищност, създаваща впечатление за зъби, рога, човки и блестящи очи.
Конрад пое дълбоко въздух.