— Магия — заяви той.
Останалите от групата се спускаха по хълма. Достигнаха до Дънкан и Конрад и застанаха в редица, за да срещнат настъпващите плешиви и следващият ги размътен облак от мъгла.
— Тук ли ще заемем позиция? — попита Конрад.
— Трябва — отвърна Дънкан. — Няма място за отстъпление. Ако побегнем ще ни унищожат.
— Развалините на замъка — предложи Конрад. — Можем да застанем с гръб към тях. Тук могат да заобиколят фланговете ни. Ще се спуснат върху нас като вълци.
— Нямаме време да стигнем до замъка — възрази Дънкан. — Освен това Снупи ни предупреди за него.
Даниел беше застанал от дясната му страна, Ендрю от лявата, след това Красавица и Мег и най-отляво — Дребосъкът и Конрад.
— Мег, какво правиш тук — попита Дънкан. — Махай се оттук. Бягай и се спасявай.
— Мога да хапя и дращя — изкряка тя към него. — Мога да ритам. Мога да призова някаква магия.
— Чумата да ги тръшне твоите магии — рече и Ендрю. — Онези, които идват срещу нас, са с магиите.
Плешивите идваха бавно надолу по хълма с тяхната тежка походка, като държаха в ръчищата си тоягите си готови за бой. Зад тях се търкаляше облакът мъгла, който сега изглеждаше осветен от пробляскващи в него мълнии, пламтящ при кипежа си.
Последните слънчеви лъчи все още докосваха върховете на северните хълмове, но в долината сенките се спускаха над земята.
Дънкан извади меча си и доволен установи, че в него няма страх. Беше безполезно, каза си той, да се опитват да устоят срещу такава сила. Плешивите ще ги ударят и за известно време ще настане суматохата на боя, след което плешивите и чудовищата ще преодолеят тънката им линия и това ще бъде края. Но какво можеше да направи? Да бяга, за да бъде преследван и влачен като животно? Да падне на колене и да моли за милост, когато знае, че милост няма да има? Просто да застане и да посрещне смъртта си. Не, за Бога, не, каза си той. Ще се бие и когато всичко свърши, когато всичко бъде известно, няма да има срам в Стендиш Хауз.
За момент си припомни, толкова ясно, като че ли стоеше пред него, стария човек в Стендиш Хауз, изправеното му тяло, суровото му лице с късо подрязани мустаци, сивата му коса и ясната, честна сивота на очите му. Човек, чийто син не би го посрамил.
При приближаването на първия плешив вдигна меча си. Още една стъпка, каза си той. Плешивият я направи, тоягата му се издигна и започна да се спуска. Дънкан замахна с меча. По-скоро почувства, отколкото видя, удара в плътта. След това плешивият падаше, а мястото му зае друг. Мечът се спусна отново, пропусна целта си, отбит от тоягата, но отсече ръката, която я държеше точно над лакътя. До него Даниел цвилеше гневно, така, както само един боен кон може да цвили и изправен на задните си крака, удряше с предните, трошеше черепи, и премяташе плешивите, които се хвърляха срещу него. Отляво на Даниел, Ендрю се мъчеше да измъкне тоягата си от търбуха на един от нападателите. Друг плешив замахна с тоягата си към него, но преди да успее да го удари Дънкан замахна с меча си и преряза гърлото на създанието.
Дънкан изгуби представа за времето. Нямаше минало, нямаше бъдеще, а само окървавено, напрегнато настояще, в което мушкаше и удряше, като че ли някой, там отзад, му подаваше един по един плешивите за да ги удря, като че ли това беше някаква глупава игра, в която падналия се заместваше от друг, който го атакуваше за да даде нова цел за меча му. Струваше му се невероятно, че може да продължи, но продължаваше.
Внезапно срещу него застана не плешив, а съскаща, зловеща фурия, която се състоеше само от нокти и остри зъби, черна като най-тъмната нощ, излъчваща ненавист, и с пламъка на сляпа омраза, каквато не беше почувствал към плешивите, той стовари меча си върху нея, разсичайки я на две.
Нещо го блъсна отстрани и губейки равновесие се претърколи. Докато ставаше на крака, видя какво го е блъснало. Размахал криле над въртящия се облак мъгла, който все още се прорязваше от блясъка на светкавици, се спускаше яростен грифон с грабливи нокти и пронизващ клюн, като разсичаше, раздираше, промушваше, разкъсваше нещата вътре в облака. Приведена върху гърба на грифона, една жена, облечена в кожен жакет, с развети от вятъра на битката червено-златни коси, въртеше бойна брадва, чието острие беше омазано с червена кръв и слуз, черна като тази, която шурна от тялото на съскащата фурия, убита от Дънкан.
Докато ставаше на крака, чу тътен на копита, идващ над него, като че ли конят препускаше по небето, след това ненадеен зов на ловджийски рог и силен лай на ловджийски кучета.
Направи крачка напред и отново се препъна, като се подпря на колена върху падналото тяло на отшелника. Пред него един от плешивите, като се люлееше върху извитите си крака, бързаше към Дребосъка, който систематично разкъсваше някаква пищяща и квичаща ужасия. Дънкан скочи на крака и се втурна към плешивия. Върхът на меча му го прободе в гърлото и ударът на тоягата се стовари върху земята, на косъм от Дребосъка.