След това тътенът на копита и дълбокия дрезгав лай на ловджийски кучета изпълниха долината, и от небето се спуснаха те — черни силуети на кон, конник и кучета — обвити в мъгла сенки, които все пак имаха някаква вещественост, а заедно с тях и виещ вятър, който почти събори Дънкан.
Дивият ловец и глутницата му се спуснаха за да разкъсат мътният облак мъгла, криещ отвратителни форми с противни зъби, човки и нокти, изплуваха отново, докато се издигаха в небето, след което завиха обратно.
От гърба на грифона, с високо вдигната брадва, от която капеше кръв, Даян изкрещя на Дънкан.
— Замъкът! Спасявайте се! Бягайте към замъка!
Дънкан се обърна за да изправи Ендрю, но отшелникът вече ставаше на краката си, като използваше тоягата си за да се изправи. Лицето му беше ожулено от едната страна и кръвта капеше от рядката му брада върху парцаливата му дреха.
— Към замъка — викна му Дънкан. — Бягай. Колкото сили имаш.
Даян все още крещеше.
— Всички към замъка. Това е единствения ви шанс.
Дънкан посегна към Даниел, като го сграбчи за гривата.
— Хайде, Даниел, идвай — викна той.
Нямаше повече плешиви, които да ги нападат. Купът мъгла лежеше раздърпан, светкавиците бяха изчезнали, а нагоре по хълма подскачаше, бягаше, пълзеше и се гърчеше множество мрачни форми.
Дънкан се завъртя наоколо за да потърси Конрад и го видя да отива с куцане към развалините на замъка, като с една ръка теглеше за нашийника разярения Дребосък. Мег и Красавица бягаха една след друга към замъка. Мег куцаше и се поклащаше в отчаяно усилие да не изостава от малкото магаре. Ендрю вървеше тежко след тях, като гневно потропваше с тоягата си по земята.
— Хайде, Даниел — каза Дънкан и тръгна с несигурна походка, следван от големия кон.
Дънкан погледна през рамо и видя Дивия ловец и глутницата му стремително да се изкачват в небето. Чу плясък на кожени криле и видя Даян и грифонът също да се насочват към замъка.
Наклонените камъни бяха точно пред тях и той се зачуди каква ли безопасност можеше да им предложи замъкът. Ако злите сили и оставащите плешиви атакуват отново, а те сигурно щяха да го направят веднага щом се прегрупират, той и хората му трябваше да се бият отново. Можеха да използват развалините на замъка за прикритие откъм гърба си, но дори и така, колко дълго можеха да се надяват да устоят на такава сила? Беше просто късмет, че успяха да окажат дори тази съпротива. Ако не беше намесата на Дивия ловец и Даян, сега всички те щяха да бъдат мъртви. Ами Дивия ловец, зачуди се той. Защо този див конник се беше намесил? Какъв интерес можеше да го е накарал?
Погледна зад себе си и видя неправилните купчини на мъртвите плешиви, лежащи в неравна редица. Плешивите, а също и другите неща — съскащата фурия, която беше разцепил на две и пищящото нещо, разкъсано от Дребосъка, а може би имаше и други подобни на тях.
Мина между два от изправените камъни заедно с Даниел, и в мига в който стъпи между тях, тревата под краката му се превърна от запусната ливада в добре поддържана, кадифена морава.
Сепнат, той се огледа и ахна в почуда. Руините на замъка бяха изчезнали. На тяхно място стоеше прекрасен замък, сграда, взета от вълшебна страна, съвсем нов и блестящ, с каменни стъпала, водещи към широкия вход, осветен от свещи, каквито се виждаха също и през някои от многото прозорци.
Грифонът седеше изгърбен на ливадата срещу него, а Даян се приближаваше, облечена в кожените си дрехи, с коси като златен ореол в изчезващата на запад светлина, все още носеща кървавата бойна брадва.
Спря на няколко стъпки от него и направи малък реверанс.
— Добре дошли — приветства го тя — в замъка на вълшебниците.
Останалите бяха там, застанали върху безупречната морава, вдигнали нагоре глави за да разгледат замъка, всичките със сигурност не по-малко озадачени от него.
Все още държеше меча в ръката си и понечи да го прибере в ножницата, но Даян направи движение за да го спре.
— Не — каза тя, — не преди да го избършете. Ето.
Вдигна ръка към шията си и свали белия шал, който носеше.
— Използвайте това — рече тя, като му го подаваше.
— Не бих искал …
— Не се безпокойте. Имам много други. И без това този е стар.
— Мога да го избърша с малко трева.
Тя поклати отрицателно глава и Дънкан взе от нея парчето плат. Беше фино изтъкано и копринено на пипане.