— С ваше позволение, мадам — рече той.
Внимателно бърса и лъска острието, докато по него не остана нито едно петънце.
— Дайте ми този парцал — каза Даян.
Подаде и колебливо изцапаното парче плат и тя, на свой ред, го използва за да избърше брадвата си.
— Беше добро развлечение — заяви тя. — Добър лов.
Дънкан смутено повдигна рамене.
— Да, накрая стана така. Положението ни беше доста тежко, докато не се показахте вие и Дивия ловец. Кажете ми, какво общо може да има Ловецът с тази история? А в същност, какъв е вашият интерес? И този замък …
— Казах ви — прекъсна го тя. — Това е замъкът на вълшебниците. Щом веднъж пресечете магическия кръг, попадате на омагьосана земя.
Конрад, следван от Дребосъка, докуца до него.
— Какво се е случило с тебе? — попита Дънкан.
Конрад бавно се обърна за да покаже кървавата рана, която минаваше от бедрото до коляното.
— Нещо ме раздра. Мисля, че беше нещото, каквото и да е било то, което Дребосъкът разкъса. Но вие сте наред, милорд.
— Крилото на грифона ме събори, това е всичко.
Вдигна ръка за да докосне челото си и тя стана лепкава от съсирената кръв.
— Съжалявам — обади се Даян. — Понякога Хубърт е малко несръчен. Но това наистина не е негова грешка. Той е толкова стар.
Обърна се към Конрад.
— По-добре влезте. Тази рана …
— Ще зарасне. Получавал съм и по-лоши.
— Може да има отрова в нея. Имам мазило, което ще се погрижи за това. Знам доста за мехлемите и лекарствата.
— Моите благодарности — отвърна Конрад, опитвайки се да бъде вежлив, но без да се справи твърде добре.
Дънкан погледна към изправените камъни. Сега всичките бяха на местата си, сложени правилно. Нямаше нито едни наклонен. Върху тях под прав ъгъл лежаха трегерните камъни. Всички камъни, и трегерните, и изправените, бяха нови и бели, блестящи на отслабващата светлина, като че ли са били изсечени едва вчера.
— Не разбирам нищо — каза той към Даян. — Всички камъни са изправени, замъкът е нов и блестящ, тази морава, каменните пейки по нея, храстите и дърветата, малките езерца, алеите, всичко е толкова добре подредено.
— Това е омагьосано място — отвърна тя. — Особено място. Извън вълшебния кръг всичко изглежда разрушено, както би трябвало да бъде, понеже е построено преди много столетия. Но щом сте в кръга, всичко е такова, каквото е било в деня, когато е създадено. Тук времето и разрушенията му се държат на разстояние. Някога тук са живели могъщи вълшебници, които са владеели големи тайни. Можели са да задържат света и времето на разстояние. Можели са …
— Някога, казвате. А сега?
— Сега тук живее един вълшебник. Той е последният от тях.
Отвори уста за да зададе следващия си въпрос, но млъкна преди думите да излязат.
Тя се засмя весело.
— Искахте да попитате за мене?
— Нямам право, милейди.
— Нямам нищо против да ви кажа. Имам магьосническа кръв.
— Вие сте магьосница?
Тя поклати глава.
— Не. Опитах се да бъда. Исках да бъда. Открих, че не съм. Уалфърт. Помните, че разпитвах за Уалфърт.
— Да, спомням си.
— Уалфърт беше моя прадядо. Но ние стоим и разговаряме тук, а трябваше да влезем вътре. Трябва да се погрижим за раната на големия ви другар. А може би има и други наранявания. Вие имате драскотина на челото си. И всички, предполагам, умирате от глад.
Конрад се проясни видимо.
— Бих похапнал — заяви той. — А дали ще ви се намери нещо за пийване. Човек ожаднява от боя.
— Моля ви да го извините — намеси се Дънкан. — Няма капка срам.
— Нямаме прислуга — каза Даян. — Нито един слуга. Имаше дни, когато навсякъде в замъкът имаше прислужници, когато имаше хора, на които можеше да им потрябва прислужник. Но сега наистина има малка нужда от тях, а освен това е трудно да се намери верен слуга, какъвто човек би искал. Няма много за правене. Приготвянето на храната, оправянето на леглата и други неприятни задачи. Магията се грижи за всичко останало.
— Милейди — заяви Конрад, — мисля, че донякъде аз и милорд можем да готвим, а предполагам също и старата Мег. За отшелника не знам. В най-добрия случай той е скромен човек.
— Добре, да вървим — каза Даян. — Килерът е добре зареден. Той е винаги добре зареден. Няма да останем гладни.
Даян поведе застаналите от двете и страни Конрад и Дънкан към голямото, широко стълбище, която водеше към входа на замъка. Мег се нареди зад тях.
— Ще намерим месо за кучето — обяви Даян. — Моравата ще осигури добра паша за коня и магарето.
— Благодарим ви, милейди — каза Конрад. — Вашето гостоприемство надхвърля всякаква любезност. Това, което направихте днес за да ни помогнете …