— Помощта беше взаимна — възрази тя. — Вие направихте за нас толкова, колкото и аз и Хубърт за вас. Вие подмамихте Злото навън и му нанесохте мощен удар. Накарахте ги да страдат. Кутбърт ще бъде доволен. Това е нещо, което би направил сам ако не беше толкова стар, слаб и самотен. Виждате ли, той има само мене. Всичките му стари другари ги няма.
— Кутбърт ли?
— Той е магьосникът, за когото говорех. Последният от могъща група вълшебници. Но сега останалите са си отишли и той е изгубил много от бившата си сила поради загубата на приятелите си, въпреки че би го отрекъл, ако му го споменете.
— Казахте, че е стар и болен. Не знам …
— Магьосниците не са свръхестествени същества — прекъсна го Даян. — Сигурно знаете това. Те са просто хора, които знаят много за някои тайни и следователно могат да вършат много удивителни неща, но не са защитени от обикновените болести и неволи на човечеството. Възнамерявах да дойда отново в църквата, където се срещнахме за първи път, но когато се върнах намерих Кутбърт много болен и оттогава стоя тук за да се грижа за него.
— И как е той сега?
— Много по-добре, благодаря. Грешката е негова, може би. Когато го оставя сам, той забравя да яде. Става толкова зает, че забравя да се храни. А стар човек като него се нуждае от подходящи грижи.
Стигнаха в подножието на голямото стълбище и започнаха да се изкачват. На половината път Дънкан се обърна и видя, че отвъд кръга от изправени камъни е гъсто обрасло с дървета.
— Тези дървета преди не бяха там — наостри се той.
— Какви дървета? — попита Даян.
— Дърветата извън кръга.
— Вие не разбирате — каза тя. — От това място всичко се вижда така, както е изглеждало когато е създаден замъка. След това е станало така, че тази земя се превърнала в пустош, населявана само от няколко диви племена и случайни ловци, преминаващи по няколкото пътеки през нея.
Продължиха изкачването си и накрая стигнаха до големия вход, водещ в обширна стая, нещо подобно на приемна. Подът беше покрит с добре пасващи цветни каменни плочи и от него тръгваха няколко други къси каменни стълбища към другите части на замъка. В свещниците, закрепени на стените, горяха дебели восъчни свещи, които хвърляха мека светлина върху залата.
В центъра на залата стоеше шестостенна колона, висока около три фута, и при вида на това, което се беше свило върху нея, Дънкан и всички останали замръзнаха на местата си.
— Елате — каза Даян нетърпеливо. — Това е само Дявол. Няма нужда да се страхувате от него. Уверявам ви, че е напълно опитомен и безопасен.
Бавно тръгнаха напред под внимателното наблюдение на създанието върху колоната.
— Само Дявол, каза тя — обади се създанието, — и е права, както обикновено, понеже е много правдива и дори приятна личност. Вие виждате пред вас, дали за съжаление, или за пренебрежение, един демон, дошъл направо от подземията на Ада.
— Винаги драматизира — каза Даян. — Спира всеки посетител, за да му разкаже историята си. Сега, разбира се, няма кой да прецени доколко е вярна, но той има много за казване. Дайте му възможност и той ще ви умори от приказки.
— Но какво е той — попита Дънкан.
— Той е това, което ви каза — демон от Ада. Служи тук като портиер почти откакто съществува замъкът.
— Определят ме като такъв — заговори Дяволът, — но аз не пазя никаква врата. Прикован съм тук, за тази колона, като прицел на глупавите човеци, които често ме използват като развлечение. По-скоро, струва ми се, трябва да съм обект на дълбоко съжаление, аз, най-нещастното създание, беглец от родното си място, без да съм истински обитател на този дворец на изобилието и щастието. Взрете се в мене, моля ви, и ми кажете ако греша. Вижте смачкания ми рог, забележете гърбицата ми, уродливите ми нозе, сакатите ми ръце, изкривени като от артрит, резултат от мръсния, влажен и мразовит климат на тази най-варварска страна.
— Дявол, млъкни — викна остро Даян.
— И моля, — продължи Дяволът, — вижте ми опашката, която, заедно с рогата, е гордостта на всеки демон. Погледнете я и ми кажете ако ви прилича на нещо, което може да бъде предмет на гордост. Счупена е на три места и никога не е оправяна както трябва, въпреки че наместването би било детска игра за един компетентен хирург.
— Дявол — каза Даян, — заповядвам ти да мълчиш. Спри това безкрайно бърборене. Нашите гости не се интересуват от тебе.
Всичко, което Дяволът беше казал за себе, беше вярно, видя Дънкан. Последната третина на опашката му беше приела формата на забавен зиг-заг, като че ли е била счупена и не е бил направен опит да се наместят костите, или ако е правен, той е бил направен много лошо. Левият му крак беше куц, а в добавка към уродливостта — безформено копито. Над кривото място беше занитена дълга верига, която висеше чак до пода, където другият край беше захванат за тежка метална скоба, забита в камъка. Грозна гърбица беше възседнала плещите му, като изтласкваше горната половина на тялото напред. Левият му рог беше напълно оформен, къс, но здрав, докато другият беше изкривен и израснал повече, набръчкан с грозни гънки, като следите по мидена черупка, и извит към челото му. Протегнатите му ръце бяха усукани и изкривени, а пръстите — конвулсивно полусвити.