Конрад се приближи към колоната, протегна ръка за да докосне едната от сакатите ръце.
— Ти, беден кучи сине — каза Конрад.
Даян се обади хладно:
— Да вървим. Не заслужава да си хабите състраданието за него.
20
Първото, с което се захвана Даян бяха раните — намаза с мехлем раната на Конрад, проми ожуленото лице на Ендрю и го натри с някаква маз и почисти драскотината на главата на Дънкан. Мег, която се беше измъкнала без нито една драскотина, седеше на един твърде висок за нея стол, като краката и се клатеха над пода и покрякваше, докато си спомняше направеното от нея.
— Наистина — заяви тя, — старото момиче знае какво да прави. Седнах на земята, където не можеха да ме наранят. Не убих нито един от тях, защото нямам сили да го направя, но ги притесних. Намерих един трънест клон, паднал от едно близко дърво и, както бях се свила на земята, ги удрях по пищялките. Аз биех с всичката сила на мършавите си ръце, а те не знаеха какво ги е ударило. Карах ги да подскачат и да бягат и, както подскачаха и бягаха, милорд ги сечеше със меча си или отшелника ги промушваше с тоягата си.
— Винаги в корема — обади се гордо Ендрю. — Коремът е мек и в него се прониква лесно с определен удар.
— Не знам как се справихте — каза Даян. — Бързах колкото можех, но …
— Ръцете ни бяха силни — рече Конрад набожно — защото делото ни е право.
След като се излекуваха, се захванаха да изследват килера и откриха добре изпечен бут говеждо, голям самун пшеничен хляб, пита сирене, поднос с пържени птици, останал от предния ден, малък гълъбов пай, каче, пълно до средата със солена херинга и кошница със сочни круши.
— Когато не забрави да яде — вмъкна Даян, — Кутбърт обича да си похапва. Обича добрата храна и, твърде често, яде много. Подаграта не му е непозната.
Седнаха около кухненската маса, където Даян беше ги лекувала, избутаха лекарствата в единия край, а в другия поставиха яденето.
— Трябва да ви се извиня — каза Даян, — че ви сервирам на такова приятно място, но трапезарията е твърде разкошна. Кара ме да се чувствам неловко. Прекалено е разкошна за моя вкус, а предполагам и за вашия. Освен това, щом приключи вечерята има твърде много съдове и прибори за миене, сушене и прибиране. Това е прекалено много работа.
— А Кутбърт? — попита Дънкан. — Често го споменавате. Кога ще можем да поговорим с него? И ще можем ли изобщо?
— Най-вероятно — отвърна Даян, — но не тази вечер. Имаше време, когато прекарваше на писалището си половината нощ, но през последните години си ляга щом се смрачи. Човекът е стар и се нуждае от почивка. А сега предполагам, че ще ми разкажете всичко, което се случи от деня, когато за първи път ви срещнах в градината. Разбира се, имаше слухове за това, което сте направили, но знаете как стоят нещата със слуховете. Не може да се разчита на тях.
— Нищо особено — започна Дънкан. — Попадахме от една беда на друга, но всеки път успявахме да се измъкнем на косъм.
Разказаха и историята в хор, докато тя седеше и ги слушаше внимателно, с наклонена напред глава, а пламъкът на свещите правеха друг блестящ пламък от косите и. Дънкан не и каза само за едно нещо, а също и останалите, които или не възнамеряваха, или, щом видяха, че той го пропусна, не го споменаха — намирането на амулета в гробницата на Уалфърт.
Докато я наблюдаваше как слуша, Дънкан се колебаеше дали да не се върне обратно в разказа си и да и каже за амулета, но накрая реши да се въздържи. Определено, това беше нещо, което щеше да я заинтересува и може би имаше право да знае — не, със сигурност имаше право да знае ако Уалфърт и е роднина, както тя твърдеше.
Накрая, когато разказа приключи, тя попита за Уалфърт:
— Спомняте си, че го търсех — каза тя — или по-скоро търсех споменаване за него, защото отдавана трябва да е мъртъв. Вие, господин отшелник, преди да бъдем прекъснати от плешивите, показахте, че знаете нещо за него. По някаква причина, която не обяснихте, вие изглеждахте много нещастен.
Ендрю вдигна глава и погледна през масата към суровото лице на Дънкан.