— Вие работихте твърде сериозно — вмъкна Даян. — Затова сега сте в такова положение.
Умът на магьосникът отново прескочи на друга тема.
— Говорехме за Ловеца — рече той. — Знаете ли, той веднъж прекара една седмица с нас? Тогава все още бяхме няколко и понякога имахме гости през почивните дни. Но Ловецът не беше поканен. Той просто се спусна. Пристигна една вечер върху коня си, заедно с всичките си кучета. Приземиха се в голямата трапезария, която сте видели, където ние току-що довършвахме добре сготвената вечеря. Кучетата наскачаха върху бюфета и се нахвърлиха върху един поднос с яребици, шунка и печено еленово месо, като се биеха из цялата зала за своя дял, докато ние седяхме като вкаменени край масата от нелепостта на ситуацията. Междувременно Ловецът надигна едно буренце с бира и започна да пие направо от него, като го изливаше директно в гърлото си, и, кълна се, можеше да се чуе как кълколи щом стигнеше стомаха му. След първоначалната ярост, всичко си дойде на мястото и ние прекарахме весела седмица с всички тези кучета, които изядоха всичко, и Ловеца, който изпи всичко. Но ние не възразявахме много, понеже Ловецът ни разказа истории, които след това цяла година разказвахме един на друг, като им се наслаждавахме.
— Трябва добре да сте си живели през онези дни — каза Дънкан първото, което му дойде наум.
— О-о, да — съгласи се вълшебникът. — Трябва да ме попиташ за нощта, когато банда мошеници ни донесе този демон. Като им досадил и решили да се отърват от него, намислили да си направят великолепна шега като ни го подарят. Между другото, видяхте демона, нали?
— Да, видях го — потвърди Дънкан.
— За демон не е лош — заяви магьосникът. — Твърди, че в него няма дори една кост, която да крие злоба и макар да не съм чак толкова …
— Сър — прекъсна го нежно Даян, — говорехте за Ордата на Злото.
Кутбърт я изгледа изненадан.
— Така ли? — попита той. — За това ли говорехме?
— Мисля, че беше така — каза Дънкан.
— Както казах — започна магьосникът и спря за малко, — но всъщност казвах ли нещо? Просто не мога да си спомня. Но, както и да е, мисля, че всъщност повечето хора нямат истинска представа как живеят група магьосници. Мога да си представя как сравняват магьосническия замък с манастир, където невзрачните монаси навиват тихите си обиколки из лабиринтите на доктрините на теологията, вкопчени с грубите си души в гърдите си, без да смеят да си поемат въздух от страх да не вдишат полъха на ерес. Или може би си мислят, че замъкът е място, пълно със скрити клопки, със зловещи фигури, облечени в черно и с качулки на главите, които се крият зад ъглите или пък дебнат зад пердетата, а по коридорите свири зловещ вятър и от магическите лаборатории се носи отвратителен мирис. Разбира се, не е нито едното, нито другото. Сега това място е пусто, но имаше дни когато беше весело, шеговито и обичащо смеха. Защото ние ставахме весела компания щом оставехме работата настрана. Работехме сериозно, понеже задачите, които бяхме си поставили не бяха леки, но също тъй знаехме как да прекараме щастливи часове заедно. Сега, като лежа тук, мога да си ги спомня всичките. Кеулин и Артур, Етелберт и Редуолд, Едуин и Уалфърт — спомням си за всички тях с умиление, но за Уалфърт чувствам силно разкаяние, защото това, което направихме беше необходимо, но все пак трудно и тъжно за приемане решение. Ние му посочихме вратата …
— Сър — намеси се Даян, — забравяте, че Уалфърт ми беше родственик.
— Да, да — съгласи се Кутбърт. — Отново забравих и езикът ми се развърза. Струва ми се, че напоследък доста забравям.
Посочи с пръст Даян и каза на Дънкан:
— Това е напълно справедливо. Във вените и тече магьосническа кръв или, може би, вече знаете. Възможно е да ви е казала.
— Да, каза ми — потвърди Дънкан.
Вълшебникът лежеше тихо на възглавницата си и изглеждаше, че разговорът е приключил, но той отново се размърда и заговори.
— Да, Уалфърт — каза той. — Той ми беше нещо като брат. Но когато настъпи време да се вземе решение, аз застанах на страната на другите.
Замълча и след това продължи да говори.
— Високомерие — каза той. — Да, виновно беше високомерието му. Той се противопостави на останалите. Противопостави своите знания и умения на нашите знания и умения. Казахме му, че си губи времето, че в талисмана му няма сила, и въпреки това, като не обърна внимание на нашите мнения и приятелството ни, той продължи да настоява, че в него се крие голяма мощ. Каза, че в нас говори завистта ни. Опитахме се да го вразумим. Говорихме с него като братя, които хранят голяма любов към него. Но той не ни послуша, а упорито ни противостоеше. Съгласен съм, че този негов талисман беше красива вещ, и то по много начини, понеже той беше забележителен майстор, вещ в прилагането на тайните умения, но се изисква повече от красота за …