— Сигурен ли сте? — попита Даян.
— Мила моя, напълно съм сигурен. Може би незначителна сила. Той твърдеше, че този негов глупав талисман може да бъде използван за да се тръгне срещу Ордата на Злото, но това е чиста лудост. Просто някаква незначителна мощ и това е всичко. Определено не беше нещо, което да може да се използва срещу Злото.
— Защо никога преди не сте говорили с мене за това — запита Даян. — Знаете, че търсех някаква информация за него, че се надявах да намеря талисмана.
— Защо трябваше да ти причинявам болка? — отвърна магьосникът. — И сега не бих го казал, но ми се изплъзна поради моята глупост и слабост. Не бих заговорил доброволно, понеже знам колко си му вярна. Или по-точно вярна на паметта му. Защото предполагам, че сега е мъртъв. Мисля, че ти ми го каза.
— Да, от един век, а може би и повече. Открих къде е бил погребан. В едно село, точно зад хълмовете. През последните си години се е представял за свят човек. Селото е щяло да го изгони ако се е разберяло, че е магьосник.
Очите на стария човек се замъглиха. Една сълза се търкулна по слабата му буза.
Махна с ръка към тях.
— Вървете си сега — рече той. — Вървете. Оставете ме сам с моята скръб.
22
Дънкан имаше проблем и фактът, че има проблем го безпокоеше много. Не трябваше да има такъв проблем — не беше в характера му да действа по такъв начин, че да си създава подобни проблеми. През целия си живот беше честен и откровен, като казваше точно това, което мисли, без да крие истината, без да казва лъжа. Но това беше по-лошо от лъжа — това беше безчестие.
Амулетът или талисманът, понеже така го описа Кутбърт, не му принадлежеше. Той принадлежеше на Даян и всяка клетка в Дънкан крещеше да и го върне. Беше конструиран от прадядо и и трябваше да и бъде предаден. И все пак не беше казал нищо за това, че го притежава, и беше поставил нещата така, че и никой друг от групата да не го каже.
Кутбърт беше казал, че той не притежава сила, че изработването му е било провал. И все пак Уалфърт, прадядото на Даян, беше приел доброволно заточението, наложено му от магьосниците, вместо да признае, че той няма сила.
Всичко се дължеше на постоянното усещане, почти убеждение, че той притежава могъща сила, която действаше така, както трябваше да действа. Защото ако талисманът притежаваше някаква мощ, ако може да даде на този, който го носи дори най-слабата защита, тогава той, Дънкан, имаше по-голяма нужда от него от всеки друг. Не той, разбира се, а ръкописът, защото това беше неговата задача — ръкописът. Трябваше да го отнесе в Оксънфорд и нямаше нищо, което би могъл да пренебрегне, нищичко, което би могло да му помогне да се добере дотам.
Не беше заради него това, че той, който никога не е бил нечестен, сега се занимаваше с безчестие. В Стендиш Хауз Негова светлост беше казал, че в ръкописа се крие най-голямата надежда на човечеството, може би последната оставаща надежда. Ако това беше вярно, в което Дънкан не се съмняваше, нечестието беше незначителна цена, която трябваше да се плати за да се отнесе ръкописа на неизвестния последовател на Исус в ръцете на епископ Уайз.
И все пак това не се харесваше на Дънкан. Чувстваше се някак нечист. Недостоен и нечист, измърсен от лъжата и безчестието, мошеничеството и измамата.
Кое беше правилно? Докато мислеше границата между правилното и неправилното стана неясна и замазана, както никога по-рано не му се беше случвало. Винаги досега знаеше инстинктивно, без да му казват, кое е правилно и кое — грешно. Нямаше неясноти, нямаше замазване. Но всичките му досегашни решения, разбра той, винаги бяха свързани с прости съображения, в които нямаше усложняващ фактор. А тук имаше усложняващ фактор, който по никакъв начин не можеше да се впише в решението.
Седна на най-долното стъпало на стълбите, които водеха към входа на замъка. Срещу него се простираше млада зеленина, която достигаше от мястото, където седеше до извивката на кръга от изправени камъни, обхващащи в пръстен парка на замъка. През парка преминаваха извиващи се пътеки и алеи, настлани с тухли. Из равната морава бяха разпръснати каменни пейки, езерца и бликащи фонтани, покрити с рози беседки, цветни градини, групи храсти и дървета, разположени с вкус в разпрострялата се зеленина на тревата.