Мястото беше красиво, помисли си той, едно място не на естествената, а на изкуствената красота, създадено не от хора, както би било при градините и парковете на други замъци, а от вълшебството на група хора, вещи в извършването на действия, които стоят отвъд естественото.
В него имаше мир и спокойствие, които не беше мислил, че са възможни във владението на магията. И все пак, каза си той, несправедливо беше да мисли така, понеже магьосниците не бяха непременно зли хора, макар да имаше някои, ако историята беше вярна, които се бяха насочили към злото. Съблазните на злото, разбра той, винаги щяха да съществуват между хора като тях, които владееха толкова могъщи сили, но това не означаваше, че злото им е присъщо; може би само една малка част от тях ставаха зли. Силите им бяха големи заради знанията, които притежаваха и това можеше да бъде причината за лошата репутация, която имаха магьосниците. Простолюдието, голямата част от обикновените хора, гледат с подозрение на всички големи възможности и обширни знания. Те гледат с подозрение всичко, което не могат да разберат, а знанията на вълшебниците са невъобразимо далеч отвъд разбиранията на останалата част от човечеството.
Близо до изправените камъни играеха Конрад и Дребосъкът. Конрад хвърляше една пръчка, а Дребосъкът, извън себе си от радост, защото не можеше често да играе, тичаше след хвърлената пръчка и я донасяше обратно в уста, като подскачаше е екстаз от забавлението, което не съвпадаше много със склонностите на едно бойно куче. Встрани стояха Даниел и Красавица и наблюдаваха играта. Даниел, стори се на Дънкан, гледаше презрително, като че ли разбираше, че това поведение е под достойнството на Дребосъка. Красавица, обаче, изглежда нямаше нищо против. От време на време откъсваше по малко трева, но повече стоеше и наблюдаваше с необичаен интерес. Вероятно, помисли си Дънкан, ако Конрад и хвърлеше пръчката, също щеше да изтича и да я донесе.
На малко разстояние от Даниел и Красавица, Хубърт, грифона на Даян, лежеше на моравата, с високо вдигната орлова глава, с полуизвита край тялото дълга опашка, както би я завила легнала котка, а заоблените му лъвски, жълтокафяви хълбоци изпъкваха на фона на зелената трева.
Зад себе си Дънкан чу слаб звук и обърна глава. По стъпалата слизаше една различна Даян. Беше облечен с тънка, прилепнала дреха, която започваше от шията и стигаше до пръстите на краката и, а на кръста си имаше колан. Цветът на дрехата беше зелен, като първите пролетни, бледи жълтозелени листа на върбата. Косите и с цвят на пламък изглеждаха почти крещящи на фона на бледата тъкан.
Дънкан стана бързо на крака.
— Милейди — заговори той, — вие сте красива. Красива и очарователна.
Тя се засмя леко.
— Благодаря ви, сър. Кой, кажете ми, може да бъде красив в дрехи от еленова кожа?
— Дори тогава — каза той — около вас се усещаше чарът ви. Но сега — аз просто нямам думи.
— Не се случва често — заяви тя — да мога да се облека по този начин, нито пък имам тази възможност. Но в къща пълна с гости какво друго бих могла да направя?
Тя приседна на стъпалото и той седна до нея.
— Наблюдавах как Конрад и Дребосъка играят — каза Дънкан.
— Неразделни са — рече Даян. — Отдавна ли ги познавате?
— Конрад и аз сме неразделни от деца. А Дребосъка — от кутре.
— Мег е в кухнята — каза тя — и приготвя кисело зеле със свински джолани. Казва, че от години не е е яла такова ядене. Чудя се, харесвате ли я?
— Много — отвърна Дънкан. — А какво става с отшелника? Не съм го виждал през целия ден.
— Скита се — каза Даян. — Обикаля навсякъде. Застава, подпрян на тоягата си и се взира в нищото. Вашият отшелник е неспокоен човек.
— Той е един объркан човек — поясни Дънкан. — Несигурен в себе си. Разкъсван от множество въпроси. Не може да определи напълно душевното си състояние. Дълго време е опитвал, по различни начини, да бъде праведен човек и сега стана войник на Бога, а това е професия, което не му се отдава лесно.
— Бедният човек — рече тя. — Има в себе си толкова много доброта, а няма възможност да я изрази. А Кутбърт? Допадна ли ви Кутбърт?
— Внушителен е — отвърна Дънкан. — Макар понякога да ми е трудно да го разбирам. Трудно ми е да следвам мисълта му.
— Той е оглупял — каза Даян.
Дънкан я погледна удивено.