— Сигурна ли сте в това?
— А вие не сте ли? — попита го тя, вместо отговор. — Блестящ ум, остър и надарен, но сега притъпял от времето и болестите. Не можете да следите мислите му. Понякога е нелогичен. Наблюдавам го внимателно, за да не го нараня.
— Изглежда, че е имал неприятности.
— Той е последният от многото — отвърна тя, — които са упорствали стотици години. Сега всички са си отишли, освен Кутбърт. Опитаха се да задържат групата им от разпадане, като взимаха млади чираци, но това не помогна. Няма повече големи вълшебници. Изисква се човек да бъде особен за да стане магьосник. Способност да възприема огромни количества от магически знания и да работи с тях. Може би нещо повече от това. Инстинкт за вълшебството, може би. И определена насоченост на ума. Вероятно на света днес има малко подобни хора.
— А вие?
Тя поклати глава.
— Жените рядко успяват в магията. Може би причината е точно тази насоченост на ума. При жените тя не е такава. Трябва да бъде ум на мъж. Мъжкият ум може да бъде оформен и насочен в по-различна посока от този на жената. Аз, разбира се, опитах, а те ми позволиха да опитам, защото макар да бяха принудени да заточат Уалфърт, те се отнасяха към него с респект, дори в заточението му. И при все че мога да схвана някои от концепциите, мога да осъществя някакви малки магии и да направя някои от по-простите манипулации, аз не съм подходяща за магьосничеството. Те не ми казаха това. Ако беше дошъл моментът, те щяха да ми кажат, но аз не ги принудих да го направят. Сама осъзнах, че никога не бих могла да бъда нещо повече от един лош чирак-магьосник. А на света няма място за неработоспособни чираци.
— Но вие обитавате магьосническия замък.
— Любезност — поясни тя. — Искрена и прочувствена любезност. Само защото имам в жилите си от кръвта на Уалфърт. Когато родителите ми починаха от чумата, която помете околността, Кутбърт напусна замъка за пръв път от създаването му, за пръв и за последен път, защото не го е напускал оттогава, и ме обяви за наследничка на великия си, добър приятел, който по това време, сега вече знам, отдавна е бил мъртъв. Последният от вълшебниците ме отгледа тук и понеже го обикнах се опитах да изуча уменията им, но успях. За това как Кутбърт е дошъл да ме вземе са ми разказвали, защото тогава съм била твърде малка за да го помня. И не само ме отгледаха тук и се грижеха за мене, но и ми дадоха Хубърт, който е бил грифонът на дядо ми, изоставен когато дядо е трябвало да напусне това място, защото не е можел да го вземе със себе си.
— Ще дойде ден, когато Кутбърт ще умре — започна Дънкан внимателно. — Какво ще правите тогава? Ще продължите ли да стоите тук?
— Не знам — отвърна тя. — Старала съм се да не мисля за това. Без Кутбърт тук ще бъде пусто. Не знам какво бих направила. Във външния свят няма да има място за мене. Не съм живяла там, не знам какво трябва да правя, нямала съм тази възможност. И не бих могла за дълго да крия, че имам в себе си магьосническа кръв. Страхувам се, че външният свят няма да се отнесе любезно към мене, ако разбере.
— Светът може да бъде жесток — въздъхна Дънкан. — Иска ми се да ви кажа, че не е, но той е.
Тя се наклони към него и бързо го целуна по бузата.
— Светът може да бъде любезен — възрази тя. — Вие бяхте мил към мене. Вие говорихте за проблема ми с много благородна доброта.
— Благодаря ви, милейди — изрече сериозно Дънкан. — Благодаря ви за думите. И за целувката. Това беше една прекрасна целувка.
— Шегувате се с мене — рече Даян.
— Ни най-малко, Даян. Признателността ми е искрена, още повече, че не съм направил нищо за да я заслужа.
— Кутбърт — смени внезапно темата Даян — изрази желание да ви види.
— Това трябва да стане скоро — заяви Дънкан. — Забавихме се твърде дълго тук. Трябва да продължим пътя си.
— Защо толкова скоро? — възрази тя, малко смутена. — Трябва да си починете няколко дни. Всички вие се нуждаете от почивка. Не ви е било леко.
— Бяхме задържани — рече Дънкан — от много нещастни случки. По това време трябваше да сме в Оксънфорд.
— Оксънфорд може да почака — заяви Даян.
— Съжалявам, милейди, но не вярвам, че може.
Тя скочи на крака.
— Трябва да отида при Кутбърт. Не мога да го оставя дълго време сам.
— Ще дойда с вас — рече Дънкан. — Казахте, че е искал да ме види.
— Не сега — спря го Даян. — Ще ви повикам, когато е готов за вас.
23
Докато Дънкан пресичаше хола, Дявол, демонът, застанал върху пиедестала си, викна към него:
— Бързате ли, сър? — попита той. — Дали ще ви се намери малко излишно време? Ако е така, ще бъде много милостиво от ваша страна да спрете и да си побъбрите с мене. Въпреки цялото това великолепие от камък и фантастични орнаменти, въпреки издигнатия трон, с който съм снабден, понякога времето ми минава бавно.