Дънкан промени посоката си и се насочи към колоната на Дявол.
— Нямам какво да правя — заяви той. — Господарката Даян отиде да види как е магьосникът, а спътниците ми очевидно са заети с техни занимания. Ще прекарам малко време с тебе.
— Това е добре — каза демонът. — Двама мъже със същите мисли, това е приятен начин да се прекара малко време. Но няма нужда да стоите прав и да протягате шия за да гледате към мене. Ако ми помогнете да сляза, можем да седнем на онази каменна пейка. Веригата ми е достатъчно дълга за да я достигна и да поседна с някого.
Дънкан отиде до колоната и протегна ръце нагоре. Демонът се наклони напред и Дънкан го хвана за кръста, и му помогна да слезе долу.
— Като изключим това, че единият ми крак е куц, което допълнително се утежнява от веригата, аз бих могъл да сляза лесно долу сам — обяви Дявол. — Всъщност аз често го правя, но по начин, който едва ли бихте нарекли лесен. А и тези не помагат — вдигна той изкривените си от артрит ръце.
Отидоха до пейката и седнаха един до друг. Дявол кръстоса крак върху крак, като постави сакатия отгоре, и размърда ритмично копитото си така, че веригата се раздрънка.
— Онзи ден ви обяснявах — започна той, — че моето име е Дявол — първоначално Младия дявол, а не само Дявол, но никога в смисъла на онзи дявол, който ръководи операциите в Ада. След като това име ми е дадено, предполагам, трябва да го търпя, но никога не съм го харесва. Това е име, което може да се даде на куче. Дори на грифона на милейди е дадено истинското име Хубърт, което е много по-добро от Дявол. Години наред съм клечал на колоната и съм си мислил, между другото, за друго име, което бих носил с радост. По-подходящо име, с повече достойнство и звучащо по-благозвучно. Прехвърлил съм стотици имена през ума си, без да бързам, защото цялото време е мое, като обмислях всяко име, което ми хрумваше, усуквах и го въртях в ума си, за да погледна критично на него от всички страни, и го премятах в устата си за да добия представа за звука и да го почувствам. И след всичките тези години на проучвания, мисля, че накрая открих име, което ще ми подхожда и с което ще се гордея. Обзалагам се, че не можете да отгатнете кое е това име.
— Нямам ни най-малка представа — потвърди Дънкан. — Откъде бих могъл да го знам?
— То е Уолтър — обяви триумфално Дявол. — Това е едно великолепно име. Мислите ли, че е така? В него има един цялостен, кръгъл звук. Това е име, което е цялостно само по себе си и не крие никаква хитрина. Макар да осъзнавам, че би могло да бъде съкратено до Уолт. Ако имах такова име щях да се мръщя при скъсяването му. Това не е някакво измислено име. Няма никакъв подтекст в него. Това е солидно име, създадено за солиден и честен мъж.
— Значи така прекарваш времето си — каза Дънкан. — Като си измисляш ново име. Предполагам, че като средство за убиване на времето е толкова добро, колкото и много други.
— Това е само едно от нещата, които правя — възрази Дявол. — Представям си много неща. Представям си, например, как нещата можеха да се развият различно за мене. Ако бях се справил като чирак-демон, ако бях оправдал надеждите, сега щях да бъда старши демон или дори, само като възможност, младши дявол. Щях да съм много по-голям от сега, въпреки че може би нямаше да променя много размерите си. Виждате ли, аз съм си дребен и винаги съм си бил такъв. Възможно е в това да е бедата ми. Може би дребосъкът е предопределен да се проваля, може би дребосъкът не може да направи нищо добро. Но дори като знам това, продължавам да си въобразявам. Мога да си представя как бих изглеждал като старши демон или младши дявол, с голямо шкембе, космат по гърдите и с много мръсен смях. Това е нещо, което никога не съм могъл да постигна, този гаден смях, който може да смрази човешката кръв и да разтрепери душата му.
— Изглежда, че се отнасяш към положението си напълно философски — вмъкна Дънкан. — Не си се озлобил. Мнозина други, по-малки, биха се озлобили. А освен това не хленчиш за милост.
— Какво бих постигнал — попита Дявол — ако виках или буйствах или хленчех? Никой не би ме заобичал повече. Всъщност биха ме обичали по-малко. Макар да не знам защо говоря за любов, след като никой не ме обича. Кой би могъл да обича демон? Има такива, които биха почувствали малко съжаление към мене, но това не е любов. Това, което най-често правят е да ми се смеят — на кривата ми опашка, на куция ми крак, на смачкания ми рог. А смехът, милорд, се преглъща трудно. Ако се отдръпваха в страх от мене, или дори в отвращение, бих бил много по-доволен. Бих могъл да живея с това.