— Това е вярно — съгласи се Дявол, — но хипотезата е добра. Може да бъде използвана. Говорихте с Кутбърт. Какво каза той за това?
— Не говорихме с него за роенето. Тогава не знаех за него, а той, ако е знаел, не го спомена. Аз му изложих теорията за обновлението, но той не се замисли върху нея. Каза, че Ордата е изплашена от нещо, вероятно се събира за да тръгне срещу него, но, по някаква причина, е объркана. Кажи ми нещо. Ако беше принуден да вземеш страна в тази история, ако нямаше начин да избегнеш вземането на страна, чия страна щеше да избереш?
Демонът размърда нагоре-надолу копитото си и веригата издрънча.
— Може да ви се стори странно — заяви той, — но ако бях принуден да взема страна, аз щях да застана на страна на хората. Може би злото е в мене, но това е човешко зло или поне земно зло. Не бих понесъл обединението с чуждо зло. Аз няма да ги познавам, те няма да ме познават и бих се чувствал неудобно с тях. Злото си е зло, но то съществува под различни форми и те не винаги могат да бъдат обединени.
Чуха се стъпки по стълбата водеща от балкона към приемната зала и Дънкан се огледа. Все още облечена в зелената си дреха, Даян като че ли плуваше надолу по стълбите. Само потракването на сандалите и издаваше, че ходи.
Дънкан стана от пейката, последван от Дявол, който застана сковано до него.
— Дявол — попита Даян, — защо си слязъл от стълба си.
— Милейди — намеси се Дънкан. — Накарах го да слезе и да поседне с мене. Беше по-удобно за мене. По този начин не се нуждаех да стоя прав и да си кривя шията за да гледам към него.
— Досаждаше ли ви?
— Ни най-малко — каза Дънкан. — Имахме приятен разговор.
— Предполагам — заяви Дявол, — че е най-добре да се качвам отново.
— Почакай секунда — рече Дънкан. — Ще ти подам ръка.
Наведе се и вдигна демона така, че да може да се хване с кривите си ръце и да се изкатери обратно на върха на колоната.
— Разговорът с тебе беше удоволствие — заяви Дънкан. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си.
— Много любезно от ваша страна, сър. Ще поговорим ли пак?
— Със сигурност — отвърна Дънкан.
Демонът клекна на върха на стълба и Дънкан се обърна към Даян. Тя го чакаше на входа.
— Мислех си — заговори тя — да пообиколим из парка. Бих искала да ви го покажа.
— За мене ще бъде удоволствие — рече Дънкан. — Много мило от ваша страна.
Предложи и ръка и двамата тръгнаха заедно надолу по стълбите.
— Как се чувства Кутбърт? — попита Дънкан.
Тя поклати глава.
— Не толкова добре като вчера. Загрижена съм за него. Изглежда много нелогичен. Сега спи. Изчаках, преди да сляза долу, за да се убедя, че е заспал.
— Възможно ли е моята визита при него …
— Ни най-малко — успокои го тя. — Болестта му се развива от ден на ден. Понякога има дни на подобрение, но те не са твърде чести. Очевидно не е бил на себе си, откакто го изоставих за да търся Уалфърт. Предполагам, че не трябваше да го оставям, но той каза, че ще бъде добре, че може да се справи без мене.
— Много ли го обичате?
— Трябва да помните, че той ми беше като баща. Още от времето когато съм била бебе. Двамата с него сме едно семейство.
Достигнаха края на стълбището и завиха по една алея, която водеше към задната част на парка на замъка. Моравата се спускаше към реката, преградена от пръстена на изправените камъни.
— Несъмнено мислите — каза тя, — че съм груба с Дявол.
— Струва ми се, че донякъде е така. Той определено има право да слиза от колоната и да сяда на пейката.
— Но той досажда на всички — възрази Даян. — Сега рядко имаме посетители, но по-рано мнозина идваха в замъка и той винаги им досаждаше, като искаше по този начин да прекара деня, закачайки се за тях колкото се може по-дълго за да ги занимава с бърборенето си. Кутбърт счита, а аз споделям мнението му, че той е едно затруднение.
— Разбирам как стоят нещата — каза Дънкан, — но според мене в него няма нищо лошо. Естествено, аз не съм специалист по демоните, така че не мога …
— Дънкан.
— Да?
— Нека да прекратим този глупав брътвеж. Има нещо, което трябва да ви кажа и ако не го кажа сега, никога няма да имам смелостта да го направя.
Даян спря на завоя на пътеката, точно срещу голяма група брези и борове. Той се завъртя така, че да застане срещу нея и видя, че лицето и е измъчено и бледо.
— Не може да има нещо чак толкова лошо — рече той, сепнат от вида и.
— Да, може да има — възрази тя сериозно. — Помните ли, преди около час ми казахте, че скоро трябва да си тръгвате и аз ви казах да не бързате, а да останете и да си починете.