— Да, спомням си.
— Трябваше да ви кажа тогава. Но не можах. Просто не можах да произнеса думите. Трябваше да ви оставя за да събера смелост.
Дънкан отвори уста за да каже нещо, но тя вдигна ръка за да го спре.
— Не мога да чакам — рече тя. — Не можем повече да разговаряме. Трябва да ви кажа сега. Дънкан, то е следното: Не можете да напуснете. Никога не можете да напуснете замъка.
Дънкан застана глупаво на пътеката, без да възприеме думите, отказвайки да ги възприеме.
— Но това не може да бъде — започна той. — Аз не …
— Не мога да го кажа по-просто. Няма начин, по който да напуснете. Никой не може да ви помогнете да напуснете. Това е част от магията. Няма как да я разрушите …
— Но вие току що казахте, че сте имали посетители. И вие самата …
— Необходима е магия — прекъсна го тя. — Ваша лична магия, а не нечия друга. Изискват се магически знания, които всеки пази в себе си. Посетителите имаха тези познания, тази магия. Поради това те можеха да отидат там, където никой друг не би могъл. Аз самата владея част от това знание, а също и особено освобождаване …
— Имате предвид, че понеже никой от нас не владее тези знания …
Тя кимна със сълзи в очите си.
— И не можете ли да ни помогнете? Магьосникът не може ли да ни помогне?
— Никой не може да ви помогне. Способностите трябва да са ваши.
Внезапно в него пламна гняв, който го заслепи.
— Проклятие — викна той, — тогава защо ни казахте да бягаме към замъка? Знаели сте какво ще се случи. Знаели сте, че ще бъдем в капан. Знаели сте …
Спря по средата на изречението, понеже се усъмни, че тя го чува. Даян открито плачеше, с наведена глава и ръце отпуснати покрай тялото. Просто стоеше там, самотна и плачеше.
Вдигна обляното си в сълзи лице за да го погледне, като се сви.
— Щяхте да бъдете убит — каза тя. — Ние разбихме редицата на Опустошителите, но те щяха да се върнат отново. Това беше само едно затишие в битката. Щяха да се върнат и да ви преследват като диви животни.
Протегна ръце към него.
— Разбирате ли? — изплака тя. — Моля ви, разберете.
Тя направи крачка към него и той я прегърна, придърпа я към себе си, и я притисна силно. Даян облегна глава на гърдите му, като плачеше конвулсивно, а тялото и се разтърсваше от хълцания.
— Снощи лежах — каза приглушено тя — и мислех. Чудех се как бих могла да го направя, как изобщо бих го казала. Мислех, че мога да помоля Кутбърт да го стори. Но това нямаше да е справедливо. Аз бях тази, която го направи, аз трябваше да ви кажа. И го направих — и го направих …
24
Известно време, след като Дънкан спря да говори, седяха мълчаливо, не толкова шокирани, колкото вцепенени.
Мег заговори първа, като се опита да хвърли жизнерадостна светлина върху станалото.
— Е, не знам — започна тя. — Не е чак толкова лошо. Има много по-лоши места, където една стара жена като Мег може да прекара последните си дни.
Никой не и обърна внимание.
Накрая Конрад се размърда и рече:
— Казахте, че човек трябва да притежава някои магически знания. Какви са шансовете да придобием тези знания?
— Не са твърде големи — отвърна Дънкан. — Предполагам, че то би трябвало да бъде подробно и специфично знание, може би добре подплатено от други знания. Едва ли всички можем да научим това изкуство, а може би никой няма да успее. И кой би могъл да ни научи? Кутбърт е стар и умиращ. Знанията на Даян са твърде малки. Разбрах, че не знанията, които има, а някакво особено разрешение и позволява да идва и да си отива.
— Предполагам, че сте прав — вмъкна Конрад, — но, както и да е, ще отнеме твърде много време. Ние не разполагаме с толкова време.
— Не, не разполагаме — съгласи се Дънкан. — Двама умиращи мъже — единият тук, а другият в Оксънфорд.
— А Дребосък? А Даниел и Красавица? Те не могат да бъдат научени на тези умения. Дори и да можем да тръгнем, не можем да ги изоставим. Те са част от нас.
— Вероятно можем да ги вземем с нас — каза Дънкан. — Не знам. Например грифонът на Даян. Той може да идва и да си отива. Сигурно не знае тези умения.
— Дори и да няма никой, който да ни научи — намеси се Ендрю — има книги. Намерих библиотеката тази сутрин. Огромна стая пълна с тонове съчинения.
— Ще отнеме твърде много време — възрази Дънкан. — Ще трябва да пресеем купища свитъци и може да не успеем да разпознаем търсеното, дори и да го намерим. А и няма кой да ни ръководи при изследванията ни. Освен това ще има проблеми с езика. Подозирам, че много от книгите са написани на древни езици, които днес са малко познати.
— За мене лично — обяви Ендрю — този развой на събитията не е голяма трагедия. Ако няма други съображения, бих се установил тук напълно доброволно, защото мястото е приятно и бих могъл да упражнявам професията си, както и навсякъде другаде. Но за вас двамата, знам, е от голяма важност да се доберете до Оксънфорд.