Конрад удари с тоягата си по земята.
— Трябва да идем в Оксънфорд, Трябва да има начин. Лично аз няма да се предам и да кажа, че няма начин.
— Нито пък аз — допълни Дънкан.
— Имах предчувствие, че ще стане така — рече им Ендрю. — Или, ако не точно за това, то за нещо много лошо. Когато видях птиците и пеперудата …
— Какво общо, по дяволите, имат птиците и пеперудите? — възкликна Дънкан.
— В дърветата — отвърна Ендрю, — в гората точно отвъд изправените камъни. Птиците седят замръзнали в клоните и не помръдват, като че ли са мъртви, но имат вид на живи. Има и една пеперуда, кацнала върху млечка. Нито се движи, нито помръдва. Знаете начина, по който седят пеперудите — бавно помръдват крилца нагоре-надолу, не твърде много, но все пак има някакво движение. А тази не се помръдва изобщо. Дълго време я наблюдавах и тя не направи никакво движение. Мисля, че видях, макар да не съм сигурен, тънък слой прах върху нея. Като че ли е била там дълго време и прахът се е събрал върху нея. Мисля, че дърветата също са част от вълшебството и че времето е спряло освен за хората и Хубърт. Всичко друго е същото както в деня,когато замъкът е бил създаден с магия.
— Спиране на времето — повтори Дънкан. — Да, би могло да бъде. Замъкът е съвсем нов, такива са изправените камъни. Следите от длетото по тях са съвсем пресни, като че ли са изсечени едва вчера.
— Но отвън — добави Конрад, — в света, който изоставихме, за да дойдем в този свят, замъкът лежи в развалини, а камъните са нападали. Кажете ми, милорд, какво мислите, че става всъщност?
— Това е вълшебство — каза Мег. — Много могъщо вълшебство.
— И преди сме се справяли с вълшебства — заяви Конрад. — Победихме магията, която падна върху нас, когато наближавахме брега.
— Това беше една слаба магия — възрази Мег, — която целеше да ни обърка, да ни изкара от пътя, който следвахме. Не много добре направена магия, нито пък създадена внимателно, каквато е сигурно тази.
Дънкан знаеше, че това, което Мег казва е вярно. Въпреки фалшивата им смелост, въпреки цялото самохвалство на Конрад и твърдата увереност, която те показваха в помощ един на друг, това беше вълшебство, което едва ли щяха да разрушат.
Насядаха на последното стъпало на стълбата, която слизаше надолу от входа. Пред тях се простираше гладкото кадифе на ливадата. Даниел и Красавица бяха в дъното на парка, близо до изправените камъни и пълнеха търбусите си със сочна трева. Хубърт, грифонът, все още лежеше там, където и преди. Станал с годините по скован, той не се движеше твърде много.
— А къде е Дребосъкът? — попита Дънкан.
— Последния път когато го видях — отвърна Конрад — ровеше една миша дупка. Някъде наблизо е.
И така, те бяха тук, каза си Дънкан, хванати в такъв хубав капан за мишки, какъвто само можеше да се желае. По този начин ръкописът не само нямаше да стигне никога до Оксънфорд, но и щеше да е изгубен за човечеството. Всичко, което щеше да остане, бяха двете копия, направени от писарите в абатството.
Баща му в Стендиш Хауз и Негова светлост в абатството щяха да чакат вест от него, но вест нямаше да има. Никога нямаше да име вест. Щяха да са тръгнали през Опустошените земи и това щеше да е последното, което се знае за тях. Макар че имаше възможност, само теоретично, да се изпрати вест. Даян можеше да излезе, да отиде и да се върне. Ако пожелаеше, можеше да предаде поне съобщение, а също можеше да отнесе и ръкописа. Може би все още имаше време някой друг да го отнесе до Оксънфорд. Не през Опустошените земи, защо този маршрут доказа, че е опасен. Шансовете за прекосяване бяха незначителни. Въпреки струпаните пирати, беше възможно да се отнесе с кораб. Все още можеше да има време да се събере флота от бойни кораби, с екипаж от въоръжени мъже, за да се промъкнат през пиратските глутници.
— Милорд — обади се Конрад.
— Да, какво има.
— Един деликатен въпрос.
— Между мене и тебе няма деликатни въпроси. Говори. Кажи ми какво има.
— Ордата — заяви Конрад — не иска да стигнем до Оксънфорд. Е, може би не до Оксънфорд, може би не искат да отидем никъде. Опитват се да ни спрат при всеки наш завой. И сега може би сме добре блокирани. Няма да си имат повече неприятности с нас.
— Така е. Но какво имаш предвид?
— Лейди Даян.
— Какво лейди Даян?
— Възможно ли е тя да е в съюз с тях? Дали това не е хитър номер?