Дънкан пламна от гняв, отвори уста да каже нещо, но задържа думите си.
Ендрю каза бързо:
— Мисля, че не е. За мене е немислимо. На два пъти ни помогна в бой. Нямаше да направи това, ако беше в съюз с тях.
— Вероятно си прав — съгласи се Конрад. — Просто трябва да премислим всяка възможност.
В последвалата тишина умът на Дънкан се върна отново към полуоформения му план да се достави ръкописът в Оксънфорд по друг маршрут. Даян, без да пита, щеше да отнесе ръкописа в Стендиш Хауз, щеше да осведоми баща му за случилото се с него и Конрад, но изглеждаше малко невероятно ръкописът да бъде отнесен до Оксънфорд по море. Баща му и архиепископът бяха обмислили внимателно тази възможност, и несъмнено бяха решили, че е неосъществима. Беше възможно баща му да реши да опита още веднъж по суша, като изпрати малка армия въоръжени мъже, но такова начинание щеше да има малко шансове за успех. Бандата на Разбойника, състояща се от тридесет мъже, беше лесно избита. Фактът, че неговата малка група успя да се промъкне толкова далеч, се дължеше единствено на защитата, давана им от талисмана.
Или пък, щом Даян можеше да отнесе ръкописа в Стендиш Хауз, защо да не може, също толкова лесно, да го отнесе в Оксънфорд. В Оксънфорд щеше да го предаде на епископ Уайз и да изчака, за да върне обратното съобщение.
Но, като го обмисляше, разбра, че нито един от тези варианти не е възможен, че само си фантазира в отчаяно усилие да намери решение на проблема.
Той не можеше да даде ръкописа на Даян, нито пък на никой друг. Не можеше да го даде на някого, на когото не вярваше, а в това място на кого другиго, освен на Конрад, можеше да вярва? Даян беше подмамила него и групата му в този омагьосан кръг. А сега казваше, че съжалява, дори се разплака, докато го казваше. Но изразите на съжаление, а и сълзите, идваха лесно.
И това не беше всичко. Ръкописът му беше предаден за да го пази и това трябваше да остане така. Той единствен носеше отговорността за него. Това беше свято доверие, което не можеше да раздели с никого другиго. В лудото си търсене на път навън от това, което го очакваше, той беше забравил за момент свещения обет, който неявно даде докато Негова светлост му връчваше пергамента.
— Сетих се нещо — обади се Конрад. — Дали демонът не може да ни помогне? Може би има един-два фокуса в ръкава си. Ако го помолим, ако в замяна му предложим свободата, ако …
— Не се договарям с демони — прекъсна го Ендрю. — Той е една мръсна твар.
— На мене ни се струва разбрано момче — възрази Дънкан.
— Не можете да му вярвате — каза Ендрю. — Ще ви изиграе.
— Каза, че и на Снупи не можем да вярваме — напомни му Конрад. — Но ако все пак му бяхме обърнали внимание, сега нямаше да сме тук. Той ни предупреди за замъка. Каза ни да не го доближаваме.
— Правете каквото искате — заяви Ендрю, — но ме оставете на мира. Няма да търгувам с един демон от Ада.
— Възможно е да знае как да ни помогне.
— Ако го направи, ще има и съответна цена. Помнете ми думата, ще трябва да се плати.
— Ще съм готов съм да я заплатя — рече Конрад.
— Но не и това, което ще поиска — възрази Ендрю.
Не е добре, рече си Дънкан. Дявол, макар и разбрано момче, в което не можеха да бъдат сигурни, можеше да не успее да им помогне. Нито пък някой друг. Ако Даян беше способна, тя щеше да им отвори пътека. А ако не можеше, то такива щяха да са и всички останали. За да има някаква стойност, една магия от такъв вид сигурно е защитена от глупаци и от намеса.
Въпреки всичките му мечти, въпреки цялото самозалъгване, въпросът беше приключен и мисията им прекратена. Не можеха да напуснат замъка, ръкописът нямаше да стигне до Оксънфорд, последната надежда на човечеството, както я определи Негова светлост, сега изгасваше.
Надигна се тежко и тръгна нагоре по стъпалата.
— Къде отивате, милорд? — запита Конрад.
Дънкан не му отговори, защото нямаше отговор. Нямаше представа къде отива или пък каква цел има. Всъщност изобщо не мислеше. Като че ли всички мисли в главата му бяха изтрити. Единственото, което знаеше, беше това, че трябва да намери начин да се измъкне, макар и да не знаеше от какво. И още докато си го мислеше, разбра, че няма да може да се измъкне от никъде.
Продължи тежко да изкачва стълбата.
Почти беше достигнал входа когато чу писъкът — вой, примесен с непоносим ужас, нещо като полукрясък, полустенание, което би издала една осъдена душа, накъсан от нотки на страх. Звукът го прикова на мястото му, вкаменен и слисан, изплашен от ужасът в него.
Писъкът се чуваше някъде от замъка и първата му мисъл беше за Даян. Но веднага разбра, че това не е Даян. Звукът беше твърде силен, твърде плътен за да е издаден от жена. Кутбърт, каза си той, това сигурно беше магьосникът.