Със свръхчовешко усилие разкъса веригите, които го задържаха на едно място, накара краката си да се движат и се втурна със скокове нагоре по стълбата. Щом влезе във фоайето видя, че това е Кутбърт. Старецът бягаше по балкона над залата. Беше облечен в дълга бяла нощница с набори на врата и китките, и яркочервена нощна шапка, килната на главата му. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, като че ли в ужас, а лицето му беше толкова изкривено, че малко приличаше на човешко. От запенените му устни се изливаше поток от стенания и писъци, а след това, по средата на един писък, той се наведе над перилото на балкона и се преметна във въздуха, като се въртеше в пустотата, а писъкът му стана силен, настойчив вой, който не спря докато не се удари в пода. След това писъкът секна и той лежеше там — свита, смачкана фигура, цялата в бяло, освен червената шапка.
Дънкан се втурна напред и с крайчеца на окото си зърна Даян, все още облечена в тънката си зелена дреха, тичаща надолу по едно от стълбищата, идващи от балкона.
Достигна Кутбърт, коленичи до него и протегна ръце за да вдигне тялото, но спря щом видя поточето кръв, което започваше под разбитата глава и се стичаше по полираните плочи. После посегна и бавно обърна тялото, видя какво е станало с главата и лицето, и го остави да се завърти отново в първоначалното си положение.
Даян тичаше към него и като стана той тръгна към нея за да я пресрещне. Хвана я и я задържа, докато тя го удряше с юмруци.
— Не гледай — каза и остро. — Не трябва да гледаш.
— Но Кутбърт …
— Той е мъртъв — каза Дънкан.
Над тях се чу скърцане и като погледнаха нагоре, видяха, че част от перилата на балкона се люлее. Докато го наблюдаваха тя се сгромоляса долу. Парчета натрошен камък се разлетяха по пода и някъде във вътрешността на замъка се чу стенещ звук. След това една от колоните, които стояха край стената на приемната зала, като свързваха балкона и залата, грациозно се отлепи от стената и се катурна без да бърза, бавно, образувайки дъга, като че ли беше изморена и лягаше да си почине. Удари се в пода, въпреки грациозното си падане и се раздроби, а отломките се разлетяха по плочите.
— Да се махаме от тука — извика Конрад. — Цялото проклето място започва да се разпада.
От дълбините на замъка се чуха стенанията на пресилена и премествана зидария, примесени с невидими срутвания. В стените на залата каменните блокове се разхлабваха и раздвижваха, като цялата стена се гърчеше докато блоковете продължаваха да се разместват.
— Милорд! — викна Конрад. — Милорд, да се махаме оттук, за Бога!
Дънкан тръгна като на сън към изхода, като влачеше Даян със себе си. Зад тях долитаха гръмотевични трясъци, докато замъка продължаваше да се сгромолясва. Мег бягаше към изхода следвана от Ендрю. Конрад бързаше към Дънкан за да го хване и да го изведе в безопасност.
През залата проехтя крясък.
— Помогнете ми! — изкрещя гласът — Не ме оставяйте тук.
Дънкан, все още сграбчил Даян се извъртя са да види откъде идва гласът.
Дявол, демонът, беше скочил от пиедестала си на пода, с гръб към тях, с ръце върху веригата, наклонен назад, запънал се с пети и безуспешно теглеше веригата в усилие да я измъкне от камъка.
Дънкан тласна Даян към изхода.
— Бягай! — изкрещя той. — Не гледай назад, а бягай.
Той се втурна към демона, но Конрад беше го изпреварил. Блъсна демона встрани, намота веригата около ръцете си и се отпусна на пети, като хвърли цялата тежест на масивното си тяло срещу скобата забита в колоната. Звената на веригата забръмчаха и захленчиха от усилието върху тях, но скобата издържа.
Дънкан, като застана зад Конрад, също сграбчи веригата.
— Сега!
Двамата напънаха с цялата си тежест, но скобата не помръдна.
— Няма начин — задъхано каза Конрад. — Не можем да я издърпаме.
— Издърпай я. Дръж я опъната — каза Дънкан.
Мина зад Конрад за да застане между него и скобата. Изтегли меча, вдигна го високо над главата си и го стовари с всичка сила върху веригата. Хвръкнаха искри щом острието удари желязото, но мечът се плъзна по дължината на веригата и халките издържаха. Дънкан удари повторно и отново се разхвърчаха искри, но веригата все още стоеше непокътната.
Едната от стените на приемната зала се срути, а от тавана падаха камъни, които отскачаха от плочите. Във въздуха се носеше каменен прах, а подът беше покрит с малки парчета мазилка. Всеки миг цялата постройка можеше да се срути върху тях.
— Зарежете проклетата верига — изстена демонът. — Отрежете ми копитото за да се освободя от нея.
— Прав е — изсумтя Конрад. — Това е единственият начин. Отрежете му проклетия крак.