Дънкан се завъртя и се наведе.
— Легни долу — викна той на Дявол. — Дръж крака, така че да мога да го отрежа.
Дявол се просна с цяла дължина на пода и хвана куция си крак. Дънкан издигна меча си за удар. Някой го блъсна. Обърна се и видя, че това е Ендрю.
— Махни се — викна му Дънкан. — Направи ми място.
Но Ендрю не помръдна. Тоягата му беше издигната над главата му и той я стовари със злобен замах. Тя удари изпънатата верига и при удара веригата се разпадна на парчета, и малки метални отломки се разпръснаха по пода.
Като продължаваше да държи тоягата в дясната си ръка, Ендрю се пресегна с лявата, сграбчи демона и се насочи към изхода, като влачеше освободения Дявол след себе си.
— Бягайте след него! — викна Конрад и Дънкан се втурна, последван от Конрад. Пред тях Ендрю се носеше на подскоци с изненадваща бързина, като все още влачеше след себе си обидения демон, който крещеше да бъде освободен и че може сам да се справи. Щом изскочиха от входа и тръгнаха надолу по стълбището, приемната зала се срути с гръмовно бучене.
По това време Ендрю беше пуснал Дявол, и демонът, въпреки куция си крак, се влачеше отчаяно надолу по стъпалата. На моравата, в подножието на стълбището, Мег беше коленичила и, обхванала с ръце коленете на Даян, не и позволяваше да се освободи. Зад Дънкан и Конрад замъкът продължаваше да се разрушава. Централната кула вече беше паднала, а стените се накланяха.
Като достигна краят на стълбата, Дънкан се втурна към Даян и я сграбчи за ръката.
— Не можеш да се върнеш — спря я той.
— Кутбърт — каза тя. — Кутбърт.
— Опита се да се отскубне и да се върне — рече Мег. — Трябваше да я хвана. Трябваше да я задържа насила. Почти успя да се измъкне.
— Всичко е наред — каза Дънкан. — Всички се измъкнахме.
Хвана Даян за раменете и я разтърси.
— Всичко свърши — успокои я той. — Не можем да му помогнем. Никога не сме могли. Той умря когато се удари в пода.
Даниел и Красавица стояха един до друг в дъното на парка, обърнати към тях и наблюдаваха разпадането на замъка. Дребосъкът се носеше със скокове към тях, с присвити уши и вирната опашка. Хубърт, грифона, не се виждаше наоколо.
Дявол докуца до Ендрю. Застана пред него и вирна глава за да го погледне.
— Благодаря ви, преподобни отче — заяви той, — че ме освободихте. Вие притежавате наистина чудодейна тояга.
Ендрю издаде задавен звук, като че ли беше преглътнал нещо, което имаше отвратителен вкус. Лицето му се изкриви в отвращение, а видът му беше като на човек, който всеки миг може да падне мъртъв на земята.
— Не се страхувах от смъртта — заяви Дявол. — Съмнявам се, че щях умра. Това беше нещо по лошо от смъртта. Смъртта не ме плаши, защото се съмнявам, че ще умра някога. По най-ужасен начин предполагам, че съм безсмъртен. Но ако замъкът беше паднал върху мене, щях да съм затворен там докато самите камъни се разядат с времето и …
Ендрю издаде грачещ звук и размаха ръце, като че ли искаше завинаги да прогони демона от погледа си.
— Остави ме на мира — изстена той. — Махай се от мене, мръсен демон. Не искам повече да те виждам.
— Дори не искаш благодарностите ми?
— Най-малко от всичко желая твоите благодарности. Нищо не искам от тебе. Всичко, което искам от тебе е да забравиш.
— Но, Ендрю — намеси се Конрад, като се приближи към него, — всичко, което иска това бедно създание е да изрази признателността си. Не ти подобава да се държиш така към него. Може да е демон, но сигурно трябва да се съгласиш, че му е позволено да чувства признателност. А освен това казва истината — в твоята тояга е скрито чудо. Защо не си ни казал досега, че държиш такава могъща сила.
— Махай се! — изкрещя Ендрю. — Всички се махайте. Не искам да ме гледате. Не искам да бъдете свидетели на моят срам.
Той се обърна и тръгна към парка. Конрад понечи да го последва, но Дънкан му направи знак да спре.
— Но с него нещо не е наред — възрази Конрад.
— След време ще ни каже — рече Дънкан. — Сега всичко, което иска е да бъде оставен сам. Дайте му време.
Даян се отскубна от Дънкан и погледна към него със спокоен поглед.
— Добре съм вече — заяви тя. — Всичко е в края си. Знам какво се случи. Със смъртта на последния магьосник вълшебството свършва.
До преди малко слънцето, изминало наполовина пътя си в западната част на небето, светеше ярко, но сега се беше скрило и ставаше мрачно.
Срутванията откъм замъка бяха по-редки и в сгъстяващия се мрак повече нямаше замък, а купчина отломки, само с две стърчащи кули. Слаба мъгла от каменен прах все още можеше да се види над натрошената зидария.