Снупи взе една пръчка и направи една дупка в земята.
— Тук сме ние — започна той. Прекара неравна линия през северния край на картата. — Тук са хълмовете — добави той. В южната част прекара змиеобразна линия. — Това е реката — На запад направи извиваща линия, която се спускаше на юг, след което завиваше на запад и се затваряше на север.
— Блатото — обади се Конрад.
Снупи кимна с глава.
— Блатото.
Прекара пръчката покрай линията, която представляваше хълмовете, изкриви я на изток, направи остър завой и продължи на юг от извиващата линия, представляваща реката.
— Ордата е разположена покрай тази линия — продължи той. — Обгради ли са ни от север, от изток и от юг. Предимно плешиви, примесени с някои други членове на Ордата. Опрели са ни в блатото.
— Има ли някакви шансове да пробием? — попита Конрад.
Снупи повдигна рамене.
— Не сме опитвали. Можем да го направим винаги когато поискаме. Можем да се промъкнем — няколко тук, няколко там. Дори няма да опитат да ни спрат. Ние не сме тези, които искат те. Те искат вас. Изгубили са ви тук, но знаят, че не можете да се измъкнете от този джоб. Може би мислят, че се криете в могилата. Ако е така, те сигурно са си казали, че ще настане време, когато трябва да се измъкнете. Те знаят, че все някога ще се покажете и тогава ще ви хванат. Освен това вие не можете да се промъкнете така, както можем ние.
— Имате предвид — вмъкна Дънкан, — че те само са седели там, а вие само сте седели тук?
— Не напълно — отвърна Снупи. — Имам предвид, че ние не само сме седели. Направихме дузини магии, поставени тук-там, глупави малки клопки, които не ще ги задържат наистина, но могат да ги затруднят и объркат, да забавят всеки напредък, който биха могли да направят. Някои от клопките са направени лошо. Те знаят, че се намират там, но не искат да се занимават с тях, докато не им се наложи. Ако започнат да се придвижват където и да е по тяхната линия, ще разберем.
— Излагате се на опасност заради нас — каза Дънкан. — Не сме искали да го правите. Помогнете ни, разбира се. Радваме се на помощта, която ни давате. Но никога не сме го очаквали.
— Както ви казах — заяви Снупи, — можем да отстъпим във всеки момент. Над нас няма надвиснала опасност. Вие сте тези, които са в опасност.
— Колко от вашият народ са тук?
— Няколкостотин. Може би хиляда.
— Не съм мечтал, че можете да съберете толкова много. Казахте ни, че Малкия народ не обичат много хората.
— Аз също ви казах, ако помните, че още по-малко обичаме Ордата. Щом веднъж се разбра, че малка група хора се разхожда под носа на Ордата, новините се втурнаха на всички страни като мълния. Ден след ден нашите прииждаха, единично или на малки групи. Няма да се опитвам да ви измамя. Моят народ няма да се бие до смърт за вас. Всъщност те нямат смелост да се бият. Никога не са били войнствен народ. Но правят каквото могат.
— За което — добави Дънкан — имат нашата признателност.
— Ако бяхте обърнали внимание на това, което ви казвам — каза Снупи сприхаво, — щяхте да сте си тръгнали. Специално ви казах да стоите надалече от могилата на замъка. Не го доближавайте, ви казах. От това, което ми разказахте, само благодарение на невероятния човешки късмет сте успели да се освободите — той поклати глава. — Не разбирам тази човешка способност за късмет. Нашият народ никога няма такъв късмет.
— Имахме малко възможности — посочи Конрад. — Ако не бяхме подирили убежище в замъка, щяхме да бъдем избити.
— Ако бяхте прекосили реката …
— Нямаше такава възможност — намеси се Дънкан. — Ордата щеше да ни преследва. Те се престрояваха докато ние бягахме.
— От това, което открихме на бойното поле — каза Снупи, — личи ще сте им нанесли доста вреди.
— Само за известно време — поясни Конрад. — Нямаше да можем да издържим. Дори при това положение ни спасиха Даян и Дивият ловец. Неочакваната сила на тяхната атака …
Снупи кимна утвърдително.
— Да, знам. Знам.
— Този път — обеща Дънкан — ще ви обръщаме по-голямо внимание. Ще следваме съветите ви. Какво предлагате?
Таласъмът се отпусна назад и седна на петите си.
— Нищо — рече той. — Нямам предложения.
— Имате предвид съвсем нищо? Изобщо никакъв план?
— Премислих го много добре — отговори Снупи. — А също и останалите от нас. Имахме съвет. Говорихме дълго, мислихме изключително сериозно. Нямаме никакво предложение. Страхуваме се, че сами сте се погубили.
Дънкан обърна глава към Конрад.
— Ще намерим път, милорд — успокои го Конрад.
— Да, разбира се — рече Дънкан, като се чудеше, докато го казваше, дали това не е някаква ужасна шега, която Малкият народ му погаждаше. Шега или просто жестоката истина?