— Междувременно — обяви Снупи — направихме каквото можахме за вас. Намерихме одеяло за лейди Даян за да се защити от студа, понеже тази лекомислена дреха, която носи, не я предпазва от каквото и да е. Без одеяло щеше да замръзне преди нощта да е отминала.
Дънкан се изправи от положението, което беше заел, за да изучи картата на Снупи. Огънят гореше силно. Даниел и Красавица стояха общително един до друг с наведени глави, от другата страна на огъня. Полузаспал, Дребосъкът лежеше навит на кълбо, недалеч от Конрад. Около огъня седяха и се свиваха доста от Малкия народ — таласъми, джуджета, елфи, призраци и феи, но единствената, която Дънкан разпозна, беше Нан, баншито. Тя седеше свита край огъня, а крилата и бяха добре обвити около нея. Очите и, толкова черни, че приличаха на полирани скъпоценни камъни, блестящи на светлината на огъня, се взираха изпод разрошената, катраненочерна коса.
Опита се да разбере нещо по лицата им, но не можа да се справи. Ако там имаше приятелско чувство, не успя да го види. Нито пък видя омраза. Просто седяха там, гледаха и чакаха. Повече от сигурно беше, каза си той, че наблюдаваха какво ще направят хората.
— Тези линии, които ни обграждат — обади се Конрад — сигурно не са направени от цялата Орда.
— Не са — съгласи се Снупи. — Главната част на Ордата е отвъд блатото и се придвижва на север.
— За да ни затвори пътя от запад.
— Може би не. Духът ги наблюдава.
— Духът работи с вас? Къде е той сега?
Снупи махна с ръка.
— Наблюдава някъде там. Той и Нан бяха нашите очи. Те ни държат в течение. Надявах се, че ще има други банши. Биха били полезни. Но Нан е единствената, която дойде. Не можете да разчитате на тях. Те са опасна компания.
— Казахте, че главната Орда може би не ни препречва пътя на Запад. Как да разбирам това?
— Духът мисли, че утре сутринта те ще се придвижат още на север, като оставят западния бряг, право срещу нас, свободен. Но защо се интересувате толкова? Не можете да се надявате да прекосите блатото. Никой, който е на себе си, не би опитал да прекоси блатото. Състои се от кал, вода и подвижни пясъци. Има места, където няма дъно и не бихте могли да познаете къде са тези дупки, докато не дойдете над тях. Възможно е едната стъпка да е устойчива, но следващата ще е тиня, която ще ви сграбчи и задържи. Който е стъпил в блатото няма шансове да излезе жив.
— Ще видим — рече заканително Конрад. — Ако това е единствената ни надежда, ще я опитаме.
— Ако Хубърт беше тук — намеси се Дънкан — Даян можеше да отиде и да патрулира с Духът и Нан. Това щеше да ни даде още един чифт очи.
— Хубърт ли?
— Грифонът на Даян. Не можахме да го намерим след като замъкът падна.
— Утре ще го потърсим — заяви Снупи.
— Страхувам се — каза Даян, — че няма да бъде намерен.
— Въпреки това ще го потърсим — обеща Снупи. — Ще се опитаме също да намерим и всичко изгубено от вас.
— Изгубихме всичко — рече Конрад. — Одеяла, кухненски съдове, храна.
— Храната няма да бъде проблем — каза таласъмът. — Някои от нашите сега работят върху няколко еленови кожи за милейди. Дрехите, които носи са безполезни при този начин на живот.
— Много любезно от ваша страна — заяви Даян. — Искам да ви помоля за още нещо. Оръжие.
— Оръжие ли?
— Изгубих бойната си брадва.
— Не знам дали ще се намери бойна брадва — рече Снупи, — но нещо друго — може би острие, например.
— Меч ли?
— Да, меч. Мисля, че се сещам откъде бих могъл да взема един.
— Ще бъде много мило.
Снупи измърмори:
— Не знам каква е ползата от всичко това. Вие сте хванати в капан. Доколкото разбирам, няма начин да се измъкнете. Когато Ордата реши да се придвижи, ще ви смачка като чепка грозде.
Дънкан хвърли поглед около лагерния огън. Всички от Малкия народ кимаха глави в знак на съгласие със Снупи.
— Никога през живота си не съм виждал толкова страхливци наведнъж — заяви Конрад презрително. — По дяволите, готови сте да се предадете дори без да сте опитали. Защо не се махнете? Ще се справим и без вас.
Обърна се и се отдалечи в тъмнината.
— Трябва да извините приятеля ми — заяви Дънкан към тези, които се свиваха около огъня. — Не е склонен доброволно да приеме поражението.
Отвъд огъня, между дърветата се мярна плаха фигура, която застана за момент, след което се втурна обратно. Дънкан побърза в същата посока и спря на края на горичката, от която беше изскочила фигурата.
— Ендрю, къде си? — повика меко той. — Какво става с тебе?
— Какво искате от мене? — запита Ендрю със слаб глас.