— Искам да поговоря с тебе. Държиш се като разглезено дете. Трябва да си изясним всичко, докрай.
Дънкан навлезе няколко стъпки в горичката. Ендрю излезе иззад едно дърво. Дънкан го доближи и спря срещу него.
— Кажи — рече той — какво те мъчи?
— Знаете какво ме мъчи.
— Да, мисля, че знам. Нека да поговорим за това.
Светлината на огъня не достигаше мястото, където стояха и всичко, което Дънкан можеше да види от отшелника беше бялото петно на лицето му, но на слабата светлина не можеше да се разбере изражението му.
— Помните ли нощта, когато говорихме в килията ми — попита Ендрю. — Казах ви колко сериозно се опитвах да бъда отшелник. Как се опитвах да прочета житията на първите отци на църквата. Как часове наред стоях и се взирах в пламъка на свещта и как нищо от това не изглеждаше полезно. Мисля, че ви казах, че съм провал като отшелник, че предишната ми надежда да стана поне малко свят човек се е провалила. Вероятно съм ви казал, че не съм подходящ материал за отшелник, че не съм създаден да бъда отшелник. Сигурен съм, че ви казах това и дори доста повече. Защото бях огорчен, а и продължих да бъда още известно време. Не е лесно за човек да прекара по-голямата част от живота си в упражняване на професията си и накрая да разбере, че се е провалил, че всичкото му време и усилия са отишли напразно, че всичките му надежди и мечти са разпилени от вятъра.
— Да, спомням си — потвърди Дънкан. — Но мисля, че като ми го разказвате сега, го поукрасявате малко. Мисля, че като сте се почувствали провален като отшелник, след това скочихте при най-малката възможност да станете войник на Бога. И ако наистина сте такъв, при все че не съм твърде сигурен дали това е подходящата дефиниция, вие се справяте доста добре. Нямата причина да сте тук и да се цупите в къпините.
— Но вие не ме разбирате.
— Моля, просветлете ме — каза сухо Дънкан.
— Не виждате ли, че гледането в свещите бе възнаградено на края? Гледането на свещите и, може би, някои други неща, които съм правил. Може би фактът, че с желание поех пътя като войник на Бога. Не съм сигурен дали съм свят човек — няма да прибързвам да твърдя, че съм. Може би е светотатство дори да намеквам, че съм. Но имам сили каквито не съм имал преди, сили, за които дори не съм подозирал. Моята тояга …
— Значи това било — прекъсна го Дънкан. — Твоята тояга счупи веригата на демона. Счупи я след като силен удар с меча ми не постигна нищо, освен дъжд от искри.
— Трябва да се съгласите — продължи Ендрю, — че тоягата, сама по себе си, не би могла да направи нещо на веригата. Знаете, че отговорът е, че или самата тояга внезапно е придобила вълшебна сила, или човекът, който борави с нея …
— Да, съгласен съм — потвърди Дънкан. — Със сигурност трябва да имате някакви свети сили за да може тоягата да извърши такова нещо. Но, за Бога, човече, ти трябва да се радваш, че ги имаш.
— Но нима не виждате какво стана? — изрида Ендрю. — Наистина ли не виждате моето затруднение?
— Страхувам се, че ми убягва.
— Първата изява на моята мощ се прояви в освобождаването на един демон. Не можете ли да разберете, че това ме разкъсва отвътре? Че аз, един свят човек, ако съм такъв изобщо, употребих за първи път тази сила, забележете, за да освободя един смъртен враг на Светата майка църква?
— Нищо не знам за това — отвърна Дънкан. — Дявол не изглежда да е лош. Той е демон, разбира се, но един несполучил демон, неспособен дори да извърши и най-простите задачи като чирак-дявол. Поради това е избягал от Ада. И за да демонстрира колко малко е изгубил, какъв лош демон е бил, Сатаната и неговите любимци не са помръднали ръка за да го върната обратно към задачите му в Ада.
— Опитвате се да придадете добър вид на случката, милорд — каза Ендрю, — и аз ви благодаря за вниманието. Вие сте необикновено мил човек. Но си остава факта, че срещу името ми е сложена черна точка.
— Няма никакви черни точки — раздразнено заяви Дънкан. — Това е най-глупавата идея, която съм чувал някога. Няма никой, който да седи някъде и да слага черни точки срещу вас или срещу когото и да е.
— Срещу моята душа — настоя Ендрю — има такава точка. Може никой друг да не знае, но аз знам. Няма начин, по който бих могъл да я изтрия. Няма гума, която да може да я заличи. Аз ще я нося до смъртта си, а може би и след нея.
— Кажи ми нещо — каза Дънкан. — То ме озадачава. Защо, като видя, че мечът не успя да се справи, реши да опиташ с тоягата? Имаше ли някакво предчувствие, някакво вътрешно просветление …
— Не, нямах — отговори Ендрю. — Просто бях увлечен, това е. Исках, по какъвто и да е начин, да се включа в действие. Вие и Конрад правехте каквото можете и аз почувствах, макар и да не го осъзнавах тогава, че също трябва да направя каквото мога.