— Имаш предвид, че като нанесе този мощен удар с тояга си, си се опитвал да помогнеш на демона.
— Не знам — рече Ендрю. — Никога не съм го обмислял по този начин. Но предполагам, че съм се опитвал да му помогна. И, като осъзнавам това, душата ми страда още повече. Защо съм помогнал на един демон? Защо е трябвало да помръдна пръста си за него?
Дънкан протегна ръка и хвана мършавото рамо на отшелника, като го стисна силно.
— Ти си добър човек, Ендрю. По-добър отколкото предполагаш.
— Тоест как? — запита Ендрю. — По какъв начин помощта ми за един демон ме прави добър човек? Мислех си, че ме прави по-лош. В това е цялата беда. Оказах помощ на един любимец на Ада, който все още мирише на сяра.
— Но който — възрази Дънкан — е изоставил Ада. Който му е обърнал гръб, като се е отрекъл от него. Може би по погрешни причини, но все пак се е отрекъл. Както го отричаме ти и аз. Той е на наша страна. Не разбираш ли това? Сега е заедно с нас. Все още с белега на злото върху себе си, но на наша страна.
— Не знам — рече Ендрю със съмнение. — Трябва да си помисля. Трябва да го разгледам внимателно.
— Върни се при огъня с мене — предложи Дънкан. — Седни край огъня и се разположи удобно, докато го обмисляш. Стопли малко треперещите си кости, сложи малко храна в стомаха си.
— Припомнихте ми — рече Ендрю, — че съм гладен. Мег готвеше кисело зеле и свински джолани. Мога да усетя вкуса им, само като си помисля за тях. От години не съм ял зеле и джолани.
— Малкият народ не могат да ти предложат зеле и джолани, но има еленово задушено, което е страшно хубаво. Сигурен съм, че е останало достатъчно за да си напълниш корема.
— Ако смятате, че няма да има проблеми — каза Ендрю. — Ако ми направят малко място.
— Ще те посрещнат с добре дошъл — увери го Дънкан. — Търсиха те — което не беше самата истина, а беше една малка неистина, която не можеше да причини нищо лошо. — Ела с мене — Дънкан обгърна с ръка раменете на отшелника и двамата тръгнаха обратно към огъня.
— Все още не съм си изяснил всичко — предупреди Ендрю, упорит до последно. — Има много неща за разгадаване.
— Не бързай — успокои го Дънкан. — Ще се оправиш. Ще имаш време да го обмислиш.
Дънкан го придружи през празното място край огъня, където говориха със Снупи. Даян и Нан все още стояха заедно и той го отведе при тях.
— Има един гладен човек — обърна се той към Нан. — Дали е останала една паница задушено?
— Повече от паница — отвърна баншито. — Повече дори отколкото може да изяде, като го гледам колко е гладен.
След това тя се обърна към Ендрю.
— Седни близо до огъня. Аз ще го донеса.
— Благодаря ви, мадам — рече Ендрю.
Дънкан се завъртя и потърси Конрад, но не успя да го открие. Нито пък можа да открие Снупи между разпръснатите му другари от Малкия народ.
Луната се беше издигнала високо в небето. Трябва да е полунощ, помисли си Дънкан. След малко всички трябва да са легнали за да поспят малко, защото трябваше да бъдат на крак при зазоряване. Нямаше представа какво щяха да правят, но трябваше да имат план за действие колкото се може по-скоро. Възможно бе Конрад да е намерил някой нов къс информация, поради което беше важно да го види скоро.
Вероятно Конрад се скиташе някъде между огньовете. Дънкан се насочи към най-близкия. Беше изминал няколкостотин фута когато някой му подсвирна в тъмнината от храстите. Бързо се завъртя, а ръката му сграбчи дръжката на меча.
— Кой е там? — попита той. — Покажи се.
От храстите се откъсна една по-тъмна сянка. Лунната светлина проблесна върху смачкания рог.
— Дявол, какво правиш тук? — запита Дънкан.
— Чаках ви — отвърна демонът. — Имам да ви кажа нещо. Тихо. Не твърде високо. Клекнете долу за да можем да говорим.
Дънкан приклекна за да е лице в лице с дребната фигура. Демонът болезнено се наклони напред, с глава,изкривена напред от гърбицата му.
— Слушах внимателно — рече демонът. — Вие сте в опасност.
— Това не е нищо ново — каза му Дънкан. — Ние винаги сме в опасност.
— Но този път сте изправени срещу могъщи сили от всички страни.
— Това е вярно.
— Нямате откъде да избягате?
— Така ни каза Малкият народ. Не сме приели напълно думите им.
— Има път през блатото — заяви Дявол.
Какво ставаше тук? Какво се опитваше да направи Дявол? Как би могъл да знае за блатото, след като векове наред е бил затворен в замъка?
— Не ми вярвате — каза демонът.
— Трудно е да се повярва. Откъде би могъл да знаеш за този път?