— Веднъж ви казах, че някой ден ще ви разкажа приключенията си. Никога не стигнахме до тях.
— Спомена ми за това. Ще се радвам да чуя приказката, която искаш да ми разкажеш. Но не сега. Сега търся Конрад.
— Не цялата история — настоя Дявол. — Само една част от нея. Сигурно знаете, че след като избягах от Ада, между хората плъзна мълва, че има демон, който се е освободил — един демон-беглец, от когото е снета защитата на Сатаната, забавна играчка за всеки, който би могъл да го хване. Аз бях преследван безмилостно.
— Ето така стигнах до блатото — продължи демонът. — На същото това място, на южния край на блатото, аз се крих няколко години, докато се почувствах в безопасност, забравен от всички и повярвах, че следата е изстинала, а ловът прекратен. И така аз излязох от блатото и, ще повярвате ли, почти незабавно бях заловен.
— Но блатото е непроходимо — възрази Дънкан. — Поне така ни казаха.
— Ако знаеш пътя …
— И ти го знаеш?
— Показа ми го един воден дух. Един свадлив малък дух, който обаче се съжали над мене. Трябва да се внимава, но може да се направи. Има определени ориентири …
— Минало е много време откакто си бил в блатото. Ориентирите може да са се променили.
— Не и тези. Това са някои острови.
— Островите се променят. Могат да се изместят или да потънат.
— Хълмовете достигат до блатото и свършват. Но една част от тях, една древна тяхна част, все пак остава, много по-изтрита и по-ниска от хълмовете. Това са островите, за които говоря. Те остават непроменени през годините. Тъй като са само скала, не могат да потънат. Скални издатини минават под водата, като ги свързват. Издатините са тези, които трябва да следвате за да прекосите блатото. Те са покрити с вода и само с гледане не можете да ги откриете. Трябва да ги знаете.
— Дълбока ли е водата?
— На места е до шията ми. Не по-дълбока.
— През целия път? До западния бряг?
— Точно така, милорд. Скрит скален хребет, част от древните хълмове, но има някои опасни места.
— Можеш ли да ги разпознаеш?
— Сигурен съм, че мога. Имам добра памет.
— Ще ни водиш ли, за да ни показваш пътя?
— Благородни сър — заяви Дявол. — Имам дълг към вас, който никога не съм се надявал, че ще мога да платя. Да ви покажа пътя през блатото ще бъде само частично заплащане. Но ако приемете …
— Приемаме — прекъсна го Дънкан. — Ако събитията се развият така …
— Събитията ли?
— Възможно е Ордата на Опустошителите да ни препречи пътя. Те се придвижват към западния бряг на блатото. Ако продължат да се придвижват на север, както са ги видели последния път, с твоя помощ можем да пресечем блатото и да се освободим от тях.
— Има още нещо.
— Да?
— В западния край на блатото се намира обширен остров, много по-голям от останалите. Той се пази от дракони.
— Какви дракони?
— Островът — отвърна Дявол — е място за оплакване. Мястото за Оплакване на Света.
26
Когато Дънкан, последван от куцащия, изкривен Дявол, се върна, Даян, Мег и Нан седяха заедно край огъня, малко встрани от останалите. Близо до тях Ендрю се беше проснал на земята, и, завит с овчи кожи, спеше дълбоко и хъркаше. В скута на Даян лежеше дълъг, тънък калъф от черно кадифе.
Мег изкряка към Дънкан:
— Трябва да видите какво си има Даян. Трябва да видите какво и даде Снупи.
Тя посочи към кадифения калъф.
Дънкан се обърна към Даян. Очите и блестяха на светлината на огъня и тя му се усмихна. Внимателно разгъна кадифето за да покаже какво лежи в него.
Голото острие грейна със стотици огнени светлинки, а по дръжката заблестяха инкрустираните скъпоценни камъни.
— Казах му — заговори тя, — че е твърде великолепен за мене, но той настоя да го взема.
— Прекрасен е — възкликна Дънкан.
— Таласъмите го пазят от години — обади се Нан — като свещено съкровище. Никога, дори в най-безумните си мечти не са мислили, че ще намерят човек, на когото биха могли да го дадат — тя повдигна рамене. — Разбира се, той е твърде масивен за таласъм или пък, за когото и да е от нашия тип, за да борави с него.
Дънкан коленичи пред Даян и протегна ръка за да докосне острието.
— Може ли? — попита той.
Тя кимна в отговор.
Стоманата под пръстите му беше хладна и гладка. Прокара пръсти по дължината му в нещо подобно на ласка.
— Дънкан — каза Даян с шепнещ глас, — Дънкан, страх ме е.
— Страх ли?
— Страхувам се, че знам какво е това. Снупи не ми каза.
— В такъв случай — каза Дънкан — не мисля, че трябва да питаш.
Повдигна единия край на кадифето и отново загъна меча.
— Покрий го — рече той. — Това е скъпоценна вещ. Не трябва да се излага на влажния нощен въздух. Дръж го здраво.