— Има нещо, което трябва да те питам — обърна се той към Мег. — Преди няколко дни ни каза за оплакването на света. Каза ни много малко. Можеш ли да ни разкажеш нещо повече?
— Нищо повече от това, което ви казах, милорд. Говорихме за него, когато чухме риданията от блатото.
— Каза, че имало няколко такива места за оплакване, вероятно доста отдалечени. Изглежда мислиш, че едно от тези места се намира в блатото.
— Така са ми казвали.
— Кой е този, който прави оплакването?
— Жени, милорд. Кой друг би могъл да оплаква този наш свят? Причината за тези ридания са жени.
— Имаш ли някакво название за тези жени, които оплакват?
Мег се намръщи, като се мъчеше да си спомни.
— Вярвам, че имат някакво име, милорд, но не мисля, че изобщо съм го чувала.
— А вие — обърна се Дънкан към Нан. — Вие баншитата също сте оплаквачки.
— Оплаквачки сме — потвърди Нан, — но не за целия свят. Ние си имаме достатъчно неприятности да оплакваме тези, които се нуждаят най-много.
— Може би целият свят се нуждае от оплакване, от плач за неговото нещастие.
— Може би сте прав — каза му банишито, — но ние плачем у дома, на земята, която познаваме, за останалата сама вдовица, за гладните деца, за бедните старци, за отнетите от смъртта. Има толкова много за оплакване, че можем да се погрижим само за тези, които познаваме. Свиваме се пред някоя самотна къщурка, която е прегазена от скръб и нужда и плачем срещу тези, които са причинили скръбта и нуждата и …
— Да, разбирам — прекъсна я Дънкан. — Нищо ли не знаете за оплакването на света?
— Само това, което ви каза вещицата.
Зад Дънкан някой се приближи с тихи стъпки.
— Какво говорихте за оплакването на света? — попита Снупи.
Дънкан се извъртя, за да погледне към идващия таласъм.
— Демонът казва, че оплакването се намира в блатото.
— Демонът е прав — потвърди таласъмът. — Често съм го чувал. Но какво общо има то с нас?
— Дявол ми каза, че блатото може да бъде прекосено. Твърди, че знае пътя.
Снупи смръщи лице.
— Съмнявам се — възрази той. — Винаги се е твърдяло, че блатото е непроходимо.
— Но не го знаете със сигурност?
— Не го знам със сигурност. Никой не е бил достатъчно глупав за да опита. Никой дори не е стъпвал във водите му, защото там се крият опасност, които се надигат за да те сграбчат.
— Тогава — обяви Дънкан — вижте един глупак. Възнамерявам да опитам.
— Ще бъдете погълнат — рече Снупи.
— Ще бъдем погълнати при всички случаи. Казвате, че Ордата ни обгражда. В такъв случай блатото остава единственият път навън.
— С главната част на Ордата на западния бряг?
— Казахте ми, че Духът е съобщил за придвижването им на север. Ако продължат да се движат на север, пътят ще бъде чист.
— Тези, които ни заобикалят започват да се придвижват към нас — каза Снупи. — Мрежата се затваря. Има някакво движение на изток. Попаднали са на някои от нашите клопки.
— Тогава — каза Дънкан — имаме още по-сериозни причини да опитаме да минем през блатото. И то колкото се може по-бързо.
— Ако силите, които ни обграждат знаят, че сте тук, а най-вероятно е така, защото иначе нямаше да има раздвижване, тогава сигурно главната част на западния бряг на блатото също знае.
— Но Ордата на западния бряг няма представа, че ще се опитаме да прекосим блатото.
Снупи махна с ръка в отвращение.
— Вървете — изръмжа той. — Правете каквото желаете. Така или иначе, ще го направите. Не ме слушате. Никога не сте ме слушали.
— Съжалявам — каза Дънкан. — Вие не предлагате никаква алтернатива. Реших, че ще тръгна. Демонът ще тръгне за да ми показва пътя. Конрад, сигурен съм, ще дойде с мене.
— А също и аз — каза тихо Даян. След това се обърна към Снупи. — Споменахте за еленови кожи за мене. Кога ще бъдат готови? Не мога да премина блатото в дреха като тази.
— При първата утринна светлина — отвърна Снупи. — Моите хора работят през цялата нощ.
— Не можем да тръгнем веднага, щом стане светло — намеси се Дънкан, — макар да ми се иска. Първо ще трябва да потърсим грифона.
— Търсиха го през нощта — заяви Снупи. — Не беше открит. При първия намек, че се зазорява, районът ще бъде огледан отново. Имаме малки шансове да го намерим. Беше привързан твърде дълго време към магьосниците и замъка. Беше стар и изхабен от дългата служба и може да не е желал да надживее замъка. Мисля, че е малко вероятно да е преживял смъртта на последния вълшебник. Милейди, мисля, споделя мнението ни.
— Да, така е — потвърди Даян. — Но дори без Хубърт, аз все пак ще отида.
— Можете да яздите Даниел — предложи Дънкан.