Дънкан и Конрад събраха малката си група и потеглиха, насочвайки се към блатото. На север се мержелееше грамадата на хълма, през който бяха минали Дънкан и отрядът му, като западният му край свършваше като отрязан там, където достигаше блатото. На юг реката се извиваше мързеливо през мочурливите ливади.
Групата пътуваше, по-скоро разпръсната отколкото в колона, през открито пространство, разкъсано тук-там от малки горички и отделни дървета, като мястото между тях беше покрито с ниска растителност и лещак. Утрото, което обещаваше да бъде ясно, се смрачи от тежките облаци, които идваха от запад, без да покриват слънцето, но го замъглиха достатъчно за да го превърнат в блед кръг светлина.
По-малко от час след тръгването те чуха първите звуци на оплакването. Макар и заглушено от разстоянието, то все пак беше ясно, далечно ридание на самота, примесено с нотки на безнадежност, като че ли причината за оплакването нямаше никога да си отиде, а щеше да трае вечно.
Даян, която вървеше заедно с Дънкан, потрепера при звукът му.
— Направо ме пронизва — каза тя. — Реже като нож.
— Никога ли преди не сте го чували? — попита той.
— Да, разбира се, понякога. Но само отдалеч и не съм му обръщала внимание. От блатото винаги се носят разни странни звуци. Нямах представа какво е това и …
— Но магьосниците сигурно са знаели.
— Дори и да са знаели, могли са да не ми кажат. Освен когато отидох да търся Уалфърт, рядко съм излизала от замъка. В много отношения съм живяла защитен живот, макар и да не съм го усещала.
— Защитен ли? Вие, девойката-воин …
— Не ме бъркайте — възрази тя. — Не съм изоставена бездомница или нещастна девойка. Участвах в няколко нападения и изучих изкуството на боя. А това ми напомня, че има нещо за което трябва да ви благодаря. И вие харесахте меча.
Тя носеше голия си меч в ръка защото нямаше ножница. Начерта с меча малка фигура във въздуха и острието проблесна дори на слабата слънчева светлина.
— Това е един хубав къс стомана — каза Дънкан.
— И това ли е всичко?
— Снупи не ви е казал нищо. Не трябва да питате повече.
— Но преди много години е бил изгубен меч и …
— Имало е много мечове и много от тях са били изгубени.
— Добре — съгласи се тя. — Да оставим нещата както са.
— Мисля, че така е най-добре — потвърди Дънкан.
От известно време се бореха с възвишението над една дълга блатиста низина и най-накрая достигна до върха му. Всички се скупчиха заедно и се загледаха на запад, където можеше да се види слабата синева на блатото. В подножието на възвишението лежеше дълга и тясна горска ивица, която се намираше между тях и блатото, като започваше от отсечения край на хълма на север, а на юг се простираше докъдето можеха да видят.
Дявол се промъкна до Дънкан и подръпна куртката му за да привлече вниманието му.
— Дявол, какво искаш? — попита Дънкан.
— Гората.
— Какво „гората“?
— Нямаше я там преди. Спомням си от времето, когато бях тук. Нямаше никаква гора. Земята се спускаше направо до блатото.
— Но това е било отдавна — възрази Конрад. — Много, много отдавна.
— Няколко века — поясни Даян. — Оттогава е окован в замъка.
— За няколко столетия — вмъкна Дънкан — дърветата биха могли да израснат.
— Или пък си спомня неправилно — предположи Конрад.
Ендрю изръмжа към тях, като удряше с тоягата си по земята.
— Не обръщайте внимание на това сатанинско дяволче. Той причинява само неприятности.
— Мег — запита Дънкан, — знаеш ли нещо за тази гора?
— Откъде бих могла? — попита в отговор вещицата. — Никога преди не съм била тук.
— Струва ми се, че всичко е наред — заяви Конрад, — а аз винаги пръв надушвам опасностите. Това е само обикновена гора.
— Не усещам нищо лошо в тях — заяви Снупи.
— Казвам ви — изписка Дявол, — преди не беше тук.
— Ще напредваме предпазливо — каза Конрад. — Ще продължим да внимаваме. За да стигнем до блатото, ясно е, че трябва да си проправим път през гората.
Дънкан погледна надолу към Дявол, който все още стоеше близо до него и го държеше с ръка за куртката, като че ли възнамеряваше да го дръпне още веднъж. В другата си ръка държеше тризъбец с дълга дръжка, с добре изострени зъби.
— Откъде взе това? — попита Дънкан.
— Аз му го дадох — обади се Снупи. — Принадлежеше на един таласъм когото познавам, но е твърде тежък и неудобен за боравене от такива като нас.