— Като ми го дава — каза Дявол — той отбелязва, че е подходящ за мене.
— Подходящ ли?
— Определено — намеси се Снупи. — Не сте много добре с теологията, сър.
— Какво общо имат познанията ми по теология с това? — попита Дънкан.
— Може би греша — каза му Снупи, — но си мислех, че това е стара традиция. Не много отдавна попаднах на ръкопис, в който, както предположих от видяното в него, бяха записани библейски истории. Не си загубих времето за да разгадавам вашият първобитен писмовен език, а просто разгледах картините. Между тях открих рисунка, доста грубо направена, на която бяха показани демони, като нашия приятел, които мятаха с вили неутешими човеци в пламъците на Ада. Инструментите, които демоните използваха за тази операция, много напомняха на този тризъбец, който нашият настоящ демон държи. Това е всичко, което имах предвид когато казах, че такова оръжие може да бъде подходящо за него.
— Да тръгваме — изсумтя Дънкан.
Малка пътека, по която, изглежда, не се пътуваше често, се спускаше надолу по полегатия склон към гората. Отблизо краят на гората изглеждаше напълно обичаен. По нищо не се различаваше от коя да е друга гора. Дърветата бяха стари, като че ли покрити със скреж, с дебели дънери, които бързо се разклоняваха за да образуват гъста плетеница от кръстосани клони. Малката пътека, по която вървяха, продължаваше навътре в гората, като оставяше достатъчно място в плетеницата за да може човек да мине с лекота.
— Напълно ли си сигурен — Дънкан запита Дявол, — че тази гора не е била тук, когато за последен път си видял това място?
Дявол вдигна куция си крак и се почеса по другия крак със злополучното си копито.
— Напълно съм сигурен — отвърна той. — Съмнявам се, че бих могъл да сбъркам.
— Във всеки случай — намеси се Конрад — ще трябва да я прекосим ако искаме да достигнем блатото.
— Вярно е — съгласи се Дънкан. — Конрад, мисля че ти и Дребосъка трябва да водите, както обикновено. Теснотата на пътеката означава, че трябва да се движим в единична колона. Даян и аз ще пазим отзад. Не оставяй Дребосъка да отива твърде далече напред.
Мег, която яздеше Даниел, се смъкна от гърба му.
— По-добре се качвай обратно — каза Конрад. — Ще тръгваме.
— Което още повече означава, че не трябва да преча на един боен кон — възрази Мег. — Ще прекуцукам сама през тази малка горичка.
— Ще вървя с нея — заяви Ендрю — за да и помагам.
— Е, благодаря ви, любезни сър — каза Мег. — Не се случва често на такава стара чанта като мене да има предложение за придружаване.
— Мег — попита Дънкан, — има ли нещо нередно. Казваш, че не искаш да затрудняваш Даниел. Значи ли това …
Вещицата поклати глава.
— Няма нищо нередно, милорд. Но тези дървета са много нагъсто.
Дънкан направи знак на Конрад, който тръгна по пътеката, като Дребосъкът крачеше непосредствено пред него. Другите се наредиха в редица. Даян и Дънкан застанаха последни. Пред тях болезнено куцаше сакатия демон, като използваше обърнатия на опаки тризъбец вместо тояга.
Гората навяваше мрачно усещане, каквото би могло да се очаква от една гора през есента, усещане на умиращи, падащи листа, на попарените от сланата малко растения, които растяха по горския под. Но иначе нямаше нищо особено и в това нямаше нищо лошо, помисли си Дънкан, защото това беше начина, по който трябваше да изглежда една гора. Повечето от дърветата бяха дъбове, макар че имаше разпръснати и други видове. Пътеката беше като онези, които сърните утъпкват за себе си, като години наред вървят в единична колона, стъпвайки в следите на предния. Над всичко тегнеше тишина. Нито един лист не шумолеше и това беше странно, помисли си Дънкан, защото рядко имаше време, в което листата да не издават поне малко шумолене. Дори и в най-тихите дни, при пълна липса на вятър, при пълно спокойствие, някъде в гората изшумоляваше листо без очевидна причина. Нападалите листа, които лежаха по пътеката, заглушаваха стъпките им и никой не промълвяше дума. Гората налагаше своята тишина и върху хората, които бяха навлезли в нея.
Като повечето горски пътеки и тази пътека беше криволичеща. Промъкваше се между дърветата, завиваше покрай някой паднал, гниещ горски гигант, избягваше покритите с лишеи камъни, вкопчваше се в по-издигнатата земя, за да заобиколи мочурливите места, които се срещаха по горския под, и като правеше всичко това криволичеше по своя виещ се път.
Дънкан, който вървеше последен, предхождан от Даян и куцащия, наклонен демон, спря и се обърна на половина за да види пътеката зад себе си. Причината беше, че усещаше между плещите си сърбеж, подобен на чувството, което някой възприемчив човек има когато някой го гледа. Но нямаше нищо. Малката част, която можеше да види, от пътека беше пуста и нямаше никакъв признак, че наблизо може да има някой друг.